Дейвид Морел - Петата професия

В началото си помисли, че са няколко сгради — тухлени, дървени и каменни, на пет, три и четири етажа. Стилът им също беше различен — от градска къща, пагода, замък до швейцарска вила. Някои бяха с прави стени, други — със заоблени. Разните комини, балкони и фронтони довършваха абсолютната архитектурна бъркотия.

Когато наближи, Савидж разбра, че това всъщност е една огромна постройка. „Боже, мой“ — мислеше си той. — „Колко ли е дълго това чудо? Сигурно е над триста метра. Направо гигантска работа.“

Нито едно от крилата нямаше врата, с изключение на средното, където се виждаше дървено стълбище, а на площадката стоеше мъж в униформа. Тя приличаше на онези, които носеха в луксозните хотели. Над вратата имаше и табела — „Планински комплекс Медфорд Гап“.

Савидж спря колата отпред, а мъжът с униформата тръгна към тях. Целият се напрегна.

„Защо, по дяволите, не ми дадоха по-подробни инструкции? Поне да ми бяха казали къде ще отседнем. Това място… на върха на планината, напълно изолирано , никакви обяснения защо дойдохме точно тук, където изобщо не се знае кой влиза и излиза в тази грамада, само с двама души охрана за Камичи… истински кошмар.“

Припомняйки си и мистериозната размяна на куфарчетата, Савидж си позволи да каже на Камичи, че ура или мислите на отделния човек може да е нещо чудесно в Япония, но тук затруднява неимоверно работата на охраната и изобщо какво по дяволите става?

Акира се намеси.

— Моят господар оценява вашата загриженост. Той приема, че чувството ви на дълг ви заставя да се противопоставите на рискованите условия тук. Смея да ви уверя, че с изключение на няколко други гости, хотелът ще остане празен. При това тези гости също имат охрана. Пътят ще се наблюдава. Не се очакват инциденти.

— Аз не съм пръв телохранител, а ти . Моите уважения, но съм доста озадачен. Ти съгласен ли си на такива условия?

Акира сведе глава, стрелвайки с тъжния си поглед Камичи.

— Правя, каквото господарят ми желае.

— Това се очаква и от мен. Все пак ще отбележа, че не ми харесва.

— Забележката е приета. Господарят ви освобождава от отговорност.

— Вие знаете по-добре. Но след като така или иначе съм в играта, не мога да не нося отговорност.

Акира отново наведе глава.

— Разбира се. Препоръките ви бяха много добри. Затова и се съгласих, когато господарят реши да ви наеме.

— Значи ви е напълно ясно, че разговорът ни е излишен. Ще се постарая да си върша работата колкото мога, но занапред не смятам да се обвързвам с вас.

— Не искаме такова нещо.

— Добре тогава.

Отвън пиколото чакаше. Савидж натисна бутона, който отваряше вратите и багажника. Излезе от колата и каза на мъжа да внесе багажа. Нервно се огледа в тъмнината наоколо и тръгна пръв, следван от Камичи и Акира.

Фоайето изглеждаше така, както навярно и в края на миналия век. Стените бяха облицовани с чамови греди. Полилеите бяха от стари железни колела. Допотопен асансьор се мъдреше до извита старовремска стълба. Въпреки историческите си достойнства, хотелът миришеше на плесен и явно започваше да се руши. Приличаше на място, обитавано от призраци.

Савидж беше с гръб към Камичи и оглеждаше внимателно запустялото фоайе. Акира правеше същото, а господарят им разговаряше тихо с възрастната жена от рецепцията.

— Няма да използваме асансьора — каза Акира.

— И аз съветвам клиентите си да го избягват, когато е възможно.

— В този случай господарят ми предпочита да се качи по стълбата.

Савидж си помисли, че Камичи е бил тук и преди.

Стигнаха третия етаж. Мъжът с куфарите спря пред една врата.

— Благодаря. Оставете багажа тук — каза Савидж.

— Както обичате, сър — отвърна той и подаде ключовете на Камичи, а не на Савидж или Акира.

Савидж го проследи с поглед, докато слизаше надолу. Дали е обучаван специално? Очевидно знаеше, че ръцете на хората от охраната трябва да са винаги свободни.

Камичи отключи и остави Акира да влезе пръв, за да инспектира стаята.

Когато се върна, кимна към Камичи, после се обърна към Савидж и повдигна въпросително вежди:

— Вие ще…?

— Да.

Според стандартите на богатите, а защо не и на всички останали, стаите му се сториха направо примитивни. Небоядисани радиатори. Мъждукаща крушка на тавана. Единичен прозорец с най-обикновено перде. Гол дървен под. Тясно легло, покрито със стар, ръчно изработен юрган. В банята имаше само подвижен душ, окачен на мръсен кран. Същият дъх на плесен. Нито телевизор, нито радио, само старомоден черен телефон и то не с бутони, а с шайба.