Дейвид Морел - Петата професия

През 1910 хижата и разширенията били унищожени от пожар. Причината останала неизяснена. По това време двойката, построила хижата, вече не била между живите. Синовете и дъщерите им, предани на вярата на родителите си, започнали да строят отново. Тъй като не разбирали от тези неща, те се свързали с един архитект от Ню Йорк, който бил изоставил професията си, защото смятал, че градът му налага прекалено много ограничения. Той приел менонитската вяра и се посветил изцяло на планината. Интуицията му подсказала, че постройката трябва да бъде уникална, да се отличава от всичко останало, за да накара невярващите да изоставят чернилката и отчаянието на своя живот и да тръгнат към величавата природа на Пенсилвания. В това диво място на върха на планината те щели да открият езерото, което отразявало величието на Бога.

Той построил всяка част в различен стил. Начинанието имало голям успех и сградата постепенно достигнала дължина над двеста и петдесет метра. Идвали посетители чак от Сан Франциско и много от тях отсядали всяка година в една и съща стая. Едва през 1962 наследниците на основателите на хотела с неохота разрешили да се постави телефон във всяка стая. Строгите закони на менонитите забранявали да има радио и телевизор. Изкуството на Бога, проявено във величествената природа, трябвало да бъде единственото развлечение. Танците и играта на карти също били забранени, както алкохолът и цигарите.

Последното ограничение едва ли се спазваше. На следващата сутрин, когато Савидж слезе с Камичи в залата за конференции, там вече имаше трима мъже, двама от които пушеха. Огромни дървени колони подкрепяха носещите греди. Прозорци заместваха стените отляво, отдясно и отпред. Гледката беше великолепна. Слънцето сякаш се къпеше в езерото.

В огромната камина горяха дърва и прогонваха сутрешния хлад. В дъното имаше голямо пиано. Покрай стените бяха подредени люлеещи се столове. Савидж се интересуваше преди всичко от дългата маса в средата, където седяха останалите трима.

Както и Камичи, те бяха над петдесетте, облечени със скъпи костюми, а очите им святкаха хитро като на бизнесмени или дипломати от висшия ешелон. Единият беше американец, другият испанец, а третият италианец. Те или не знаеха японските обичаи, или държаха на западните обноски, защото се здрависаха с Камичи вместо да се поклонят. След като си размениха обичайните любезности, те отново седнаха около масата. Пресилените им усмивки изчезнаха. Започнаха доста сериозно да обсъждат нещо.

Савидж остана до входа, твърде далече, за да чуе за какво говорят. До прозорците отляво и отдясно стояха телохранителите на испанеца и италианеца. Те бяха с гръб към работодателите си, а вниманието им беше изцяло насочено към страничните прозорци. Американецът наблюдаваше езерото.

Професионалисти.

Савидж реши, че събеседниците на Камичи имат и друга охрана. Някои вероятно патрулираха навън, а други спяха, като Акира, който застъпи в два през нощта и на разсъмване отиде да легне.

Срещата започна в осем и половина. От време на време спорът се разгорещяваше, но общо взето доминираше спокойният тон. Рядко се прекъсваха един друг с нетърпеливи забележки. Към единадесет и половина разговорът достигна своя връх и скоро приключи.

Камичи стана и излезе от стаята, следван от останалите мъже и охраната. Савидж реши, че сигурно скоро ще си тръгнат, защото по лицата на всички се четеше неудовлетворение. Той скри изненадата си, когато Камичи му каза:

— Трябва да отида да се преоблека. На обед ще поиграем тенис.

Акира вече беше буден и зае мястото си до Камичи. Започнаха игра по двойки — Камичи с испанеца срещу американеца и италианеца. Беше горещо и разпалените играчи много скоро започнаха да попиват потта от лицата си.

Савидж реши да се разходи наоколо, за да не губи форма. Освен това искаше да разбере дали има допълнителна охрана.

Почти веднага ги забеляза. На склона над езерото той видя мъж с пушка и радиостанция. Савидж продължи нагоре по извитата пътека, която на места беше заледена. Между дърветата снегът още не се беше разтопил. Стигна чак до върха и спря до ръба на скалата, откъдето се откриваше внушителна гледка към долината, заобиколена от всички страни с планини. Дървени стъпала водеха към пътечка надолу в скалата, която продължаваше до почти отвесен склон. Имаше и табела: САМО ЗА ОПИТНИ АЛПИНИСТИ.

Савидж се обърна да си върви и забеляза между боровете друг въоръжен мъж, също с радиостанция. Мъжът реши, че Савидж е от техните, кимна и продължи да наблюдава.