Дейвид Морел - Петата професия

Стори му се, че премигнаха.

Савидж изпищя. Все още в съзнание, той видя, че някой се приближава. Почувства се така, сякаш и неговата глава не е вече на раменете му.

Виждаше само в червено.

После в бяло.

Накрая изгуби съзнание.

Клепачите му бяха толкова тежки, сякаш някой нарочно ги притискаше. Савидж с мъка успя да ги отвори, но силната светлина го принуди отново да ги затвори. Дори и след това той я усещаше и се помъчи да вдигне ръка, за да предпази очите си. Напразно. Не можа да помръдне. Чувстваше се като в преса.

Не само ръцете, а и краката.

Опита се да мисли, да проумее какво става, но съзнанието му беше като в мъгла.

Тази безпомощност го хвърли в ужас. Стомахът му се сви. След като не успя да раздвижи тялото си, той направи опит да завърти глава, но веднага разбра, че нещо меко и плътно му пречи да стори това. Изпадна в паника.

— Не! — каза някакъв мъжки глас. — Не мърдайте.

Опита се да отвори очи.

Над него се надвеси сянка и закри ужасната светлина. Мъжът посегна с нещо като прът, за да пусне щорите.

Мъглата започна да се прояснява. Разбра, че лежи по гръб. В легло. Напрегна се и се опита да се изправи. Не успя. Не можеше да диша спокойно.

— Моля ви — продължи мъжът. — Не мърдайте. Претърпели сте злополука.

Пулсът му се ускори. Опита се да размърда устни. Гърлото му беше като циментирано.

— Злополука?

— Не си ли спомняте?

Савидж поклати глава и извика от пронизалата го болка.

— Моля ви — продължаваше да настоява мъжът — не въртете глава. Тя също е наранена.

Очите му се разшириха от ужас.

— Не трябва да се разстройвате. Било е доста сериозно, но засега мисля, че сте вън от опасност. Все пак не мога да съм напълно сигурен. — Мъжът носеше очила и бяла престилка. На врата му висеше стетоскоп. — Знам, че сте объркан. Това ви плаши. Напълно естествено е, но се помъчете да се овладеете. След такива наранявания по цялото тяло и особено по главата временната загуба на паметта е обичайно явление. Аз съм доктор Хамилтън — завърши той, като сложи слушалката на гърдите му.

Това, което каза лекарят, беше прекалено бързо, прекалено много и прекалено сложно, за да стигне изцяло до съзнанието на Савидж. Той се опита да разбере поне най-важните неща.

— Къде? — каза едва чуто той.

— В болница. Трябва да се примирите с положението си. Знам, че сте много объркан. Това ще премине. Сега за вас най-важното е да се успокоите и да не мърдате много.

— Къде? — повтори Савидж беззвучно.

— Не разбирам. А-а, да. Искате да знаете къде се намира болницата?

— Да — въздъхна Савидж.

— В Харисбърг, Пенсилвания. Оказана ви е бърза помощ на сто мили северно от тук, но местната клиника не разполага с необходимото за лечението ви оборудване, така че се наложи един от нашите екипи да ви пренесе с хеликоптер.

— Да — премигна Савидж. — Хеликоптер.

Съзнанието му се замъгли и отново настъпи мрак.

Събуди се от силни болки. Чувстваше, че всяка клетка на тялото му се гърчи от страданието. Усети някакво дърпане за дясната ръка. Насочи очи натам и видя медицинска сестра, която сменяше лекарството в прикрепената за китката му система.

— Болкоуспокоително — каза доктор Хамилтън, появявайки се отнякъде. — Демерол.

Савидж само притвори очи, защото вече знаеше, че кимването с глава ще му причини страдание. Болката все пак имаше и добра страна — помагаше му да вижда нещата съвсем ясно.

Леглото му беше с прегради. Отдясно видя системата, закрепена на метална стойка. Течността в шишето беше жълта.

— Какво е? — попита той.

— Нещо подхранващо — отвърна лекарят. — В края на краищата вече пети ден сте тук. Нямаше как да ви храним през устата.

— Пет дни? — мозъкът му заработи усилено.

Благодарение на болката съзнанието му се беше изяснило достатъчно, за да разбере, че не само главата, а и краката и ръцете му са бинтовани.

Докторът — защо ли тези детайли му се струваха толкова важни? — беше около четиридесетте, рус, с лунички.

— Много ли съм зле? — лицето на Савидж лъщеше от пот.

Докторът се поколеба преди да му отговори.

— Ръцете и краката ви са счупени на няколко места и целите са гипсирани. Ето защо се наложи да включим системата към китката.

— А бинтовете по главата?

— Имахте фрактура на черепа. Освен това имате и три счупени ребра.

Савидж разбра, че гърдите му са стегнати с бинтове, които му пречат да диша. Ясно защо го боляха дробовете. Демеролът започна да действа. Наркотикът не само притъпяваше болките, но замъгляваше и съзнанието му. Не! Имаше прекалено много въпросителни. Направи усилие да се съсредоточи.