Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

Като кимна на една жена да донесе питието, Къмплейн каза:

— Дойдох да видя как се чувстваш. Ти си велик човек и ми е жал, че те е постигнала такава беда.

— Велик човек… — глуповато замърмори старецът, но изведнъж гневно се развика: — Къде ми е питието? Дявол да ви вземе, какво правите там, жени проклети? Задниците ли си миете?

Една млада жена се усмихна кокетно на Къмплейн и подаде на стареца чашата. Бергъс бе прекалено слаб сам да пие и затова ловецът побърза да му помогне, като наливаше гъстата течност направо в устата му.

При това той забеляза, че очите на водача се опитват да се срещнат с неговите, но според обичая се постара да не допусне това. Обърна се и внезапно усети царящата наоколо мръсотия. На борда имаше достатъчно много кал, че да растат по него водорасли, но тук дори сухите стебла бяха изпоцапани с нещо лепкаво.

— Защо не е тук лейтенантът? Къде е доктор Линдси? Къде се е скрил отец Марапер? — неочаквано се разбесня Къмплейн. — Те са длъжни да се погрижат за по-добри условия за тебе.

— По-внимателно с тази лъжица, синко. Почакай малко, докато преглътна. Ох! Проклет корем. Така ме боли. Доктор ли? Аз заповядах на жените да го отпратят. Лейтенантът? Не му е до мен. А освен това и той е така стар като мен. В един от сънищата-видимости Цилак ще го свали и сам ще поеме властта. Той е човек…

— Може би трябва да доведа свещеника? — с отчаяние произнесе Къмплейн, като видя, че Бергъс отново започва да бълнува.

— Свещеника? Че кой е той? Хенри Марапер? Ела по-близо, ела, ще ти кажа нещо, което само ние двамата ще знаем. Това е тайна. На никого не съм я казвал. И никога не съм говорил за нея. Спокойно де. Хенри Марапер ми е син. Да. И не вярвам в тези негови измислици, да, не вярвам!

На това място той отново се загърчи и захърка, че Къмплейн сметна тези звуци за предизвикани от болката, докато не съобрази, че това е само смях, често прекъсван от викове: „Мой син.“

Да седи повече тук, беше безсмислено. Недоволно се изправи, кимна късо на една от жените и побърза да излезе, като остави Бергъс с такива гърчения, че клоните на корема му се удряха едни в други. Останалите жени не проявяваха никакъв интерес към ставащото и лениво си говореха разни сплетни, като гонеха от себе си мухите.

Откъси от дърдоренията им преследваха Къмплейн, докато вървеше към вратата.

— И откъде само взима тези дрехи, бих искала да знам? Та той е само един сополанко. Казвам ви, той е доносник…

— Мама Калидрам преди малко роди седем близначета. Всички умряха, само едно още се мъчи. Бедното. Помните ли, последният път тя роди петорка? Казах й направо в очите да бъде предпазлива с това момче…

— Всичко загубил…

— Лъже…

— Никога досега не съм се смяла така…

Когато Къмплейн се оказа в тъмния коридор, той се облегна към стената и с облекчение въздъхна. Честно казано, нищо не направи, дори не каза за изчезването на Гуина, макар че затова дойде, но въпреки това нещо в него се измени, сякаш някаква огромна тежест се намърда в главата му, започна да причинява странна болка и го изпълваше със смътни предчувствия за приближаващи се промени.

В жилището на Бергъс бе така горещо, че Къмплейн усети как се облива с пот. Дори тук, в коридора, още се чуваше женското дърдорене. Неочаквано видя Кабините такива, каквито бяха всъщност: огромна пещера, пълна с бръмчене на множество досадни гласове, и наоколо никога и никъде няма друго освен празните досадни гласове, замиращи в далечината…

Видимостта бавно завършваше. Скоро щеше да започне периода на съня и Къмплейн чувстваше как с приближаването на следващата порция от наказанието стомахът му става нещо неспокоен. През три сън-видимости на четвъртата както в Кабините, така и в околната територия настъпваше мрак. Наистина той не беше пълен — тук и там по коридорите тлееха квадратчетата на контролните лампички и напомняха луната, а само в помещенията бе безлунно и цареше тъмнина.

Такъв всъщност бе привичният закон на природата. Наистина старците казваха, че по времето на техните родители тъмното не продължавало така дълго, но като правило старците имат такава лоша памет и така обичат да разказват странни истории за детството си, че…

В тъмнината водораслите се опрашваха и листата им падаха като на празни люспи. Гъвкавите им стебла ставаха сухи, лесно се чупеха и всички с изключение на най-младите почерняваха. Такава бе кратката зима. Когато се появяваше слънцето, младите кълнове и стръкове енергично поемаха нагоре, като покриваха мъртвите растения с нова вълна зеленина. След четири сън-видимости и те умираха. Този цикъл преживяваха най-силните и приспособените.