Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

Такава бе примитивната митология на племето Грийн, като тя не се различаваше съществено от подобните кошмарни повествования, разпространени сред другите племена, които блуждаеха по територията, известна под името Джунгли.

Особено място в тази митология заемаха така наречените Гиганти. За Носарите, мутантите и Чуждите знаеха най-малкото, че съществуват. Понякога от гъсталаците измъкваха жив мутант и го заставяха да танцува продължително, докато хората не се уморяха от зрелището и не го отправеха на Дългото Пътешествие. Множество войници бяха готови да се хвалят и кълнат, че са се били с Носарите и Чуждите. Но въпреки това и трите вида имаха нещо нереално в себе си. По време на видимостта, в компанията на други такива храбреци, беше леко да се вярва или не в тяхното съществуване.

С Гигантите нещата стояха иначе. Те бяха съществували напълно реално. Някога всичко им е принадлежало, светът е бил техен, а някои твърдят, че и самите хора произлизат от тях. Следите на могъществото им се виждаха навсякъде, миналото им величие беше очевидно.

Ако някога намислят да се върнат, то всяка съпротива би била безсмислена.

И над всички тези фантастични образи проблясваше като маяк още един, по-фантастичен, по-скоро просто символ, отколкото конкретно същество. Наричаха го Бог.

Никой не изпитваше страх пред него, но името му рядко се споменаваше, така че поразителното бе по какъв начин то въобще се запазва и прехвърля от поколение на поколение. С него бе свързан изразът „боже пази“, който звучеше много убедително, макар и да не казваше нищо конкретно. По такъв начин понятието Бог бе сведено в края на краищата до дружелюбно проклятие.

Но въпреки всичко това нещото, което Къмплейн бе забелязал днес в Джунглите, беше къде-къде по-тревожно от всичко останало. Отдавайки се на тези размишления, той си спомни още един факт: детския плач, който те с Гуина чуха.

Тези два отделни факта неочаквано обединиха в единно цяло тайнствения непознат и приближаващото племе. Този мъж не беше нито Чужд, нито още по-тайнствено същество. Той беше най-обикновен ловец от плът и кръв, само че принадлежеше на друго племе, а значи и обяснението се оказваше просто и разбрано.

Къмплейн се отпусна и легна. Разсъжденията подобриха настроението му, но въпреки това бе в известна степен недоволен, че не стигна до тези изводи по-рано. Но бе открил в себе си неочаквани способности за дедукция, от което изпита удовлетворение.

Прекалено зле използва мозъка си. Целият му предишен живот бе само набор от автоматични реакции. Управляваха го местните обичаи, Науката или собствените му настроения. Сега това трябваше да се промени. От тази минута той ще стане друг, подобен, е, да кажем, като Марапер. Ще преценява събитията, но не в онзи материален смисъл, както Рафъри оценява стоката.

За проверка трябва да се запаси с определени данни, които ще съставят единното цяло.

С помощта на този метод и достатъчно количество разнообразни данни той може би ще успее да осъзнае логически концепцията на кораба…

Почти незабелязано Къмплейн потъна в сън. Когато се събуди, не го поздрави, както обикновено, миризмата на вряща храна. Рязко стана и мигновено изохка, като се хвана за главата. После слезе от леглото. За миг му се стори, че мъката по Гуина напълно го е овладяла, но веднага усети, че вътре, някъде дълбоко в него, се пробужда енергията.

Той се канеше да действа, усещаше потребност веднага да извърши нещо, а какво се крие зад това — времето ще покаже. Отново се появи предчувствието за бъдещи огромни промени.

Напъха се в панталоните, добра се до вратата и широко я разтвори. Вън стоеше странна тишина. Къмплейн прекрачи прага.

Гуляят беше свършил и участниците в него не бяха се опитали дори да се приберат вкъщи, а лежаха сред разноцветните петна, направо там, където ги бе съборил сънят. Почти всички безумно хъркаха и само децата тук-таме се опитваха напразно да пробудят сънните си майки. Кабините приличаха на бойно поле след безкръвна битка, за жертвите на която страданията още не бяха свършили.

Къмплейн тихо вървеше сред спящите. В помещението, предоставено на самотните мъже, се надяваше да намери някаква закуска. За миг се вгледа в любовна двойка, разположила се на полето за игра на „скокльовците“. Мъжът се оказа Чин. Ръката, с която прегръщаше пухкавата девойка, се криеше под роклята й, лицето си бе тикнал в Орбитата, а краката му пресичаха Млечния Път. Малки мушици пълзяха по момичето и изчезваха под дрехите й.