Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

В далечината се видя някаква фигура, в която Къмплейн с неудоволствие позна майка си. В Кабините имаше закон, наистина, не особено строго спазван, че детето трябва да прекрати отношенията си с братята и сестрите си, когато достигне с главата си бедрото на възрастен, а с майка си, когато израсне до пояса й.

Но Мойра бе жена своеобразна и упорита, езикът й не признаваше никакви закони и тя се захващаше да бърбори с многочислените си деца при всеки удобен случай.

— Здравей, мамче — измърмори Къмплейн. — Пространство за твоето „аз“.

— За твоя сметка, Рой.

— И лоното ти да бъде все така плодоносно.

— Ти добре знаеш, че съм вече достатъчно стара за такива удоволствия — каза тя, обидена от това, че синът й я бе поздравил прекалено формално.

— Мамо, търся нещо за похапване.

— Е, да, така е, когато Гуина вече я няма. Казаха ми за това. Уини е била свидетелка как са те били и е чула да четат присъдата ти. Ще видиш, това ще довърши бедния й баща. Жалко че не успях за бичуването, разбира се, следващите ще се постарая да не пропусна, естествено, ако ми се удаде. Но аз с такъв страшен труд успях да си осигуря малко прекрасна зелена боя и ето че блузката, която съм облякла, е като нова. Харесва ли ти? Това наистина е фантастично.

— Чуй ме, мамо, ужасно ме боли гърбът, а освен това нямам никакво желание да говоря.

— Разбира се, че ще те боли, Рой. Странно би било, ако е иначе. Направо се разтрепервам, като си помисля как ще изглеждаш в края на наказанието. Имам мехлем, с който ще те натъркам, и това ще ти облекчи мъките. А после ще те покажа на доктор Линдси, ако само имаш някакъв дивеч, с който да му платиш за съвета. Но сега, когато Гуина я няма, сигурно ще се намери нещо. Казано честно, аз никога не съм я обичала.

— Чуй, мамо…

— Ако отиваш на проповедта, ще дойда с тебе. Иначе излязох просто да се поразходя. Старата Тумер-Мънди ми каза под секрет, откъде всъщност го е разбрала, само бог знае, че стражите са намерили малко чай и кафе в склада на боите. Ти забеляза ли, че това не раздаваха? Кафето на Гигантите е къде по-хубаво от нашето…

Потокът думи го заливаше дори когато лапаше закуската. После се остави тя да го заведе в стаята си, където му намаза гърба с нещо лепкаво. По време на тези действия бе принуден, за кой ли път, отново да изслуша всички добри съвети.

— Рой, помни, че не винаги ще бъде така лошо. Просто сега имаш дни на неуспехи. Не позволявай това да те пречупи…

— Нещата винаги са били лоши, така че, мамо, защо въобще трябва да се живее?

— Ти не трябва да говориш така. Знам, че Науката препоръчва по-често да прекарваме времето си в печал, а и ти не можеш да виждаш нещата така, както ги виждам аз. Винаги съм твърдяла, че животът е велика тайна. Само фактът, че живеем…

— Всичко това го знам. За мен животът е само един наркотик, с който някой ме опива!

Майка му погледна изкривеното от гняв лице и се смути.

— Когато се опитвам да те утеша — каза тя, — представям си огромна чернота, която обхваща всичко. И неочаквано в тази чернота започва да мига огънче, а после и други. Това са пламъчетата на нашия живот, насочени към благото, и сиянието им осветява всичко наоколо. Но какво означава тази чернота, кой запалва тези огънчета и защо… — тя въздъхна. — Когато тръгнем на Дългото Пътуване и когато нашите огънчета угаснат, тогава сигурно ще знаем повече.

— И ти казваш, че това те утешава — презрително подхвърли Къмплейн.

Той отдавна вече не слушаше тези метафори на майка си, въпреки че, без да желае да си го признае, точно те смекчиха тъгата му.

— Да, разбира се, това ме утешава. Усещаш ли как някъде там пламтят огънчетата?

Като каза това, тя с малкия си пръст докосна точките на масата между тях.

— Доволна съм, че моето огънче не гори в самота в някакво непознато място.

Сгънатият й пръст се прицели някъде в пространството.

Къмплейн поклати глава и стана.

— Не го виждам — призна си той. — Може би щеше да е по-добре, ако светеше някъде по-далеч.

— Разбира се, би могло да бъде и така, но тогава и всичко наоколо щеше да е различно. От това се страхувам, че можеше да е различно.

— Възможно е да си права. Лично аз просто предпочитам всичко да е тук, но да е иначе, мамо. Брат ми Грег, който напусна племето и отиде да живее в Джунглата…

— Още ли мислиш за него? — оживи се старицата. — Грег беше щастливец, Рой, и ако бе останал, то сега би бил вече страж.

— Мислиш ли, че е още жив?

Тя недоволно поклати глава.