Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

Сегашната видимост по-голяма част от неколкостотинте души, живеещи в Кабините, прекарваха бездейно, предимно в хоризонтално положение. След подобно варварско веселие винаги идваше период на апатия и спокойствие. Всички чувстваха облекчение и в същото време бяха неспособни да се включат във всекидневната рутина. Умората и вялостта като безброй пипала бяха омотали племето. Водораслите зад барикадата отново започнаха да си възвръщат изчистените поляни — но дори и това не бе в състояние да изправи на крака хората.

— Бих могъл да ги изколя до крак и нито една ръка не би се стегнала за защита — каза Уентъдж.

По дясната част на лицето му се плъзна нещо, което напомняше вдъхновение.

— Че защо не го направиш? — иронично се поинтересува Къмплейн. — Ти знаеш какво се казва в Литаниите: сдържаните лоши желания нарастват и разрушават съзнанието. Хващай се на работа, Пробита Бърно.

Той мигновено бе хванат за ръка и острието на ножа застина на милиметър от гърлото му. Право пред него се оказа удивително лице — дясната половина изкривена от гняв, лявата — застинала в мъртва чужда усмивка, а голямото сиво око в нея гледаше само за себе си, заето с личните си видения.

— Ти не ще посмееш повече никога да ме наричаш така, гниеща развратнице — злобно засъска Уентъдж.

После се обърна и отпусна ръката с ножа. Яростта му се смири, угасна и се появи нещо като разкаяние. Той си спомни за уродливостта си.

— Прости ми.

Къмплейн също искаше да изкаже съжалението си за изречените думи, но Уентъдж вече не го слушаше.

Развълнуван от тази случка, Къмплейн бавно продължи напред. Бе срещнал Уентъдж, когато се връщаше от гъсталаците, където бе следил за приближаващото племе. Ако нещата доведат до сблъскване, то това нямаше да стане скоро. Отначало ще започнат схватки между следящи се един друг ловци, а това, независимо че означаваше смърт за много от тях, би ги избавило от еднообразието на всекидневието. Но сега Къмплейн реши да остави тези мисли за себе си. Нека някой друг, по-почитащ от него властта, да донесе това на лейтенанта.

Той тръгна към жилищата на стражите, където го чакаше поредната порция камшици, и не срещна по пътя си никого освен Уентъдж. Навсякъде още цареше апатията и даже палачът се оказа неспособен за действие.

— Имаш още много сън-действителности пред себе си — каза той. — Къде си се разбързал? Изчезвай и ме остави да си полежа спокойно. Върви и си търси нова жена.

Къмплейн се върна в своята кутийка. Режещата болка в стомаха затихна. Някъде в едно от страничните коридорчета някой свиреше на китара. До него достигна част от песента, изпълнявана от приятен тенор.

Това бе стара и забравена песен и той я прекъсна, като затвори вратата здраво. Вътре го очакваше Марапер.

Неочаквано Къмплейн усети странно напрежение. Стори му се, че знае какво ще каже свещеникът. Беше така, сякаш някога вече бе взел участие в тази сцена. Неволно се опита да се справи с тези емоции, но чувствата го обхванаха като паяжина.

— Пространство за твоето „аз“, сине мой — лениво го приветства свещеникът. — Имаш загрижен вид.

— Понеже съм озадачен, отче, едно убийство би ми помогнало.

Независимо от неочакваните думи, смътното усещане, че всичко това е било, продължаваше да се усилва.

— Има работи къде по-важни от убийствата. Работи, които ти дори не си сънувал.

— Не ми повтаряй тези глупости, отче. След миг ще кажеш, че животът е една загадка, и ще започнеш да дърдориш като майка ми. А аз знам, че трябва някого да убия.

— Ще го направиш — успокои го свещеникът. — Това е добре, че го искаш. Никога не се поддавай на смирението, сине мой, то е способно да унищожи всекиго. Всички ние сме заклеймени. Осъдени сме за греховете на нашите прадеди. И сме като слепци, които цял живот без цел се скитат по света…

Къмплейн бе така изморен и останал без сили, че се строполи в леглото. Чувството, че това нещо вече се бе случвало с него, изчезна безследно. В този миг желаеше само сън. Утре сутринта ще го изгонят от тази стая, ще го нашибат, но днес му се искаше само да спи. Отмерената реч на Марапер внезапно секна и Къмплейн, като вдигна глава, видя свещеника, опрял се на постелята, внимателно да го гледа.

Ловецът не успя да се извърне и очите им се срещнаха. Най-твърдият закон, на който се подчиняваше племето, забраняваше на мъжете да се гледат един друг в очите. И най-искрено вежливите хора се даряваха само с коси погледи. Къмплейн прехапа устни, а лицето му изрази крайно отвращение.