Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

— Но какво ни дава този живот? — запита Къмплейн.

Той се бореше с яростното желание да стисне с яките си пръсти тлъстата шия на свещеника.

— Защо сме ние тук? Каква е целта на съществуването на този свят? Като пастир божи отговори ми честно на това.

Марапер дълбоко въздъхна и протегна двете си ръце към пространството.

— Деца мои, невежеството ви е поразително, затова пък колко надменност има във вас! Ти казваш „Свят“, а разбираш само това малко и незначително племе. Светът е нещо далеч повече. Ние, водораслите, джунглите, Носарите — с една дума, всичко — се намираме в своеобразна кутия, наричана кораб и летяща от една част на външния свят в друга. Казвал съм ти това много пъти, но ти просто не си в състояние да го разбереш.

— Отново тези теории — мрачно възкликна Къмплейн. — Какво от това, че светът се нарича кораб или корабът се нарича свят, така или иначе за нас това няма никакво значение.

По неизвестни причини тази теория въобще не се ползваше с уважение в Кабините, но сега тя разтревожи душата му и възбуди у него страх. Той стисна юмруци и каза:

— Сега бих искал да заспя, отче. Сънят поне носи успокоение, а ти ми говориш само със загадки. Знаеш ли какво понякога сънувам? Ти винаги казваш, че в съня си трябва нещо да разбера, но защо никога не мога да чуя от това дори думичка.

— И не само насън — вежливо забеляза свещеникът и се обърна към изхода. — Исках да те запитам нещо важно, но сега ще трябва да почакам. Ще се върна утре сутринта и се надявам да те видя в по-добро настроение, а не в избиващото те под действието на излишна доза адреналин — заяви той и затвори след себе си вратата.

Марапер бе изчезнал отдавна, а Къмплейн продължаваше да седи, впил поглед в затворената врата, като съвсем не чуваше гамата, донасяща се отвън. Накрая изтощен се изтърколи на празната постеля.

Сънят не идваше, затова пък се появиха спомените за безбройните скандали, които те с Гуина разиграваха един на друг в тази стая и се заливаха с изтънчени оскърбителни изрази — все от тези чести и безсмислени дуели. Преди му се струваше, че това ще продължи безкрай, но сега и този епизод свърши. В тази минута Гуина спеше с някой друг.

Тогава Къмплейн бе обзет от две противоположни чувства — съжаление и облекчение едновременно. Припомняйки си всички обстоятелства при отвличането на Гуина, неочаквано си представи призрачната фигура, която при вида им се разтвори в гъсталака. Но веднага в главата му плъпнаха и други спомени за странни произшествия, които му се струваха още по-опасни, отколкото тайнственото изчезване на фигурата. През това време отвън се възцари тишина. Дълбането в собствените му мисли бе заело повече време, отколкото бе предполагал. Танците свършиха, танцьорите ги повали сънят. Само неговото съзнание бодърстваше сред смъртоносните завеси на тишината, обхванала коридорите на Кабините.

Ако в тази минута бе отворил вратата, щеше да чуе тихо шумолене — отзвукът на растежа на водораслите. Но под действието на нервното напрежение дори самата мисъл да отвори вратата му се струваше ужасна. Спомни си легендите, които се разпространяваха — легендите за тайнствени необикновени същества.

На първо място това бяха загадъчните хора от Носа. Територията им се разполагаше много далече, а те самите се различаваха с някакво неизвестно могъщество, тайнствено оръжие и съвсем различни обичаи. Постепенно се разселвали из гъсталаците водорасли и в бъдеще, както твърдяха легендите, щели да се справят с всички останали племена. Но макар и Носарите да вдъхваха ужас, поне нямаше никакво съмнение, че все пак са хора.

Докато мутантите, на свой ред, бяха полухора.

Изгонени от племената си, те живееха или сами, или на малки групи в гъсталака. Имаха или прекалено много зъби и пръсти, или прекалено малко мозък, а заради многочислените вродени уродства те едва успяваха да спасят жалкия си живот.

Те бяха страхливи и по тази причина им се приписваха множество отвратителни качества.

И, накрая, Чуждите. Те въобще не бяха хора. В сънищата на старците, такива като Ефи, се явяваха постоянно. Те възникваха свръхестествено от горещия чернозем на джунглата, а убежищата им се намираха на места, до които никой не беше стигал. Нямаха нито сърца, нито кръв, но външно приличаха на хора, благодарение на което биха могли да живеят незабелязано сред обикновените смъртни, събирайки сили — подобно на вампири — да изсмучат от човека цялата му жизнена енергия. Понякога племето провеждаше хайки за тях. Телата на подозрителните биваха разпаряни, но като правило там намираха кръв и вътрешности. Този пример най-добре показваше колко са неуловими Чуждите, в чието съществуване никой не се съмняваше — доказателство бе фактът за организирането на преследването им. Дори в този миг те можеха да се крият зад вратата и бяха неясна заплаха, подобна на мълчаливия образ сред растенията.