Дмитрий Глуховски - Здрач

Не бях посветил майора в моите тайни, обаче нещо той знаеше; какво пък, бях готов да му разкажа много работи. Стоварилото ми се бреме беше прекалено тежко за сам човек като мен, а и аз не бях молил за него. Не аз бях молил надзираващия ме легионер да ми помогне с кръста, той сам поиска да раздели с мен тежестта му. Знае ли той до какво може да го доведе това? Трябваше да се досеща, иначе едва ли щеше така натрапчиво да ме предпазва.

Веднага си легнах, разчитайки така да приближа утрешната заран, но от вълнение цяла нощ се въртях в леглото, като се мятах в плитката вода на дрямката и така и не успях да се наспя както трябва. Затова пък чух майора още когато се качваше по стълбите и вече бях на крака, когато той посегна към звънеца ми.

Набатчиков носеше типична чанта от евтина изкуствена кожа. Без да се събува, той свойски отиде в кухнята и стовари чантата си на масата, като многозначително ме погледна. Аз чаках.

— Нима си мислехте, че вашата причастност към тази история ще остане в тайна за органите? — той по инквизиторски добродушно се подсмихна.

— Разбирате ли — развълнувано започнах аз, — просто обстоятелствата тук са необикновени, че започнах да се съмнявам в здравия си разум. Нали вие сам видяхте следите от ягуара, но това не е всичко, имаше освен това и голем…

— Няма никакъв голем, както няма и ягуар — намръщи се той. — Вие сте голям човек. И недейте да измествате темата към страна, която няма никаква връзка с тази работа.

— Как така няма?! — запротестирах аз, но той нетърпеливо махна с ръка.

— Защо не казахте, че знаете от какво загина вашата съседка? Вие давате ли си сметка, че така пръв ще станете заподозрян?

— Аз? Но вие самите видяхте, че са ме нападали и мен… — объркано изломотих аз. — Нещо повече, всъщност нападаха именно мен… Ягуарът… Или таласъмът…

— Абе, какво сте се хванали за тоя ягуар? — раздразнено рече той. — Подслушали сте нашият разговор на стълбите и сте се уловили като за сламка? И защо не казахте най-важното?

— Най-важното ли?…

— Вие още от самото начало прекрасно сте знаели, че цялата тази история се върти около вас и вашата работа!

— Но откъде вие…

Тук той с движение на месар, който разпорва корема на прасе, отвори чантата си и като пъхна ръка във вътрешността й, измъкна оттам пачка страници, опръскани с кръв.

— Познахте ли ги?!

Да, познах ги веднага — същите онези листове с превода на първите няколко глави, които бях написал с индиго за лично ползване и откраднати от някого, когато ги бях зарязал до шахтата за боклук в един от пристъпите си на малодушие. Но откъде ги имаше майорът?

— Нали вие сте ги дали на вашата съседка да ги прочете? Не ме гледайте така, за милиционерите не представлява никаква сложност да изяснят на кого са принадлежали. Бележките на полето са направени със същия почерк, с който са написани жалбите ви до домсъвета заради вашите съседи алкохолици. Ако тези доноси, разбира се, не са също работа на големите — той изкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Те при съседката ми ли бяха? — с всички сили се опитвах да нагодя фактите един към друг.

— Вашите драсканици — Набатчиков размаха листовете пред очите ми, — тя не ги е оценила както трябва, пъхнала ги е в шкафа със стари вестници. Убиецът, който ги е търсил, даже не се е сетил да погледне там.

— Уверявам ви, че аз за нищо на света не бих… Ние нямахме такива отношения, че да…

Не успявах поне някак да завърша фразата си: мислите ми вече забързаха в друга посока. Горката Серафима Антоновна… Пък аз обвинявах в кражбата на превода демони и таласъми, но излиза, че любопитната ми съседка ги е изпреварила. И сигурно дори е успяла да ги прочете, преди да ги определи за изхвърляне заедно с друга хартия. Значи нейната страшна смърт в нощта на земетресението не е била случайна? „Те“ са дошли за нея точно така, както са дошли по-рано за служителя от предишната ми преводаческа агенция? Също така, както бяха дошли и за мен?

Майорът без разрешение прочете мислите ми.

— Едва ли бихме обърнали внимание на тия хартийки, ако не беше подозрителното изчезване на някой си гражданин Семьонов, чиновник в бюро „Азбука“. Почеркът е същият, няма нужда да си много умен, за да свържеш двете убийства. Вярно, че от гражданина Семьонов бяха останали само петте литра кръв, неравномерно разпределени върху двайсетте квадратни метра офисна площ. По удивително съвпадение гражданинът Семьонов е приемал от вас готовите поръчки от испански език, за което свидетелства записаното в дневника за поръчки.