Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

— Не бива, Артьом.

— Отваряй. Отваряй, ти казвам.

— Началник-станцията нареди... Нареди да не пускам никого.

— Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е „никой“?

— Имам заповед! С цел защита на станцията... От облъчване... Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?!

— Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй.

— Ще ме изгонят заради теб, Артьом...

— Ами тогава аз сам, ако ти не можеш.

— Ало... Сансеич... Да, на пост съм... Тук е Артьом... Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам.

— Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина!

Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом — вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване — не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво.

— И все ходи и ходи. За какво ходи?

— Аха. И вратата всеки път зейва. А оттам духа, между другото, отгоре! Нещастник...

— Виж, не бива... Не бива така за него. Та той все пак... Всички нас... Спаси ни. И твоите деца.

— Спаси ги, да. А сега какво? За това ли ги е спасявал? И сам се облъчва, и всички нас тука... За компания.

— И най-важното — за чий му е там? Поне да имаше нещо! Защо?

Но ето че сред тези лица се появи едно — най-главното. Занемарени мустаци, косите — вече оредели и целите побелели, като мост пресичат плешивината. Но лицето — изсечено само с прави линии; никакви закръгляния. И всичко останало в него — сурово, гумено, не може да се сдъвче, сякаш са взели човека и са го изсушили жив. Включително и гласа му.

— Всички да се разотиват. Чухте ли ме?

— Ето го Сухия. Сухия дойде. Да си прибира своя.

— Чичо Саш...

— Пак ли ти, Артьом? Нали говорихме с теб...

— Отвори, чичо Саш.

— Разотивайте се, ви се каза! Няма какво да гледате тук! А ти — да вървим.

Вместо това Артьом седна на пода върху излъскания, студен гранит. Облегна гръб на стената.

— Достатъчно — само с устни, беззвучно отбеляза Сухия. — Хората и без това шушукат.

— Трябва. Длъжен съм.

— Там няма нищо! Нищо! Няма какво да търсиш там!

— Нали ти разправях, чичо Саш.

— Никита! Ти какво зяпаш? Хайде, изпроводи гражданите!

— Слушам, Сансеич. Така, някой отделни покани ли чака? Мърдай, мърдай... — занарежда Никицка, подкарвайки тълпата.

— Глупости ми разправяше. Чуй ме... — Сухия изпусна изпълнилия го въздух, омекна, смръщи се, приседна до Артьом. — Ти се погубваш. Мислиш си, че тази екипировка ще те спаси от радиационния фон? Та тя е като решетка! Една басмена рокля ще ти помогне повече!

— И какво?

— Дори сталкерите не се качват горе толкова, колкото ти... Пробвал ли си да пресметнеш дозата? Ти какво: да живееш ли искаш, или да пукнеш?

— Сигурен съм, че чух нещо.

— А аз съм сигурен, че ти се е причуло. Няма кой там да изпраща сигнали. Няма, Артьом! Колко пъти трябва да ти го казвам? Никой не е останал. Нищо освен Москва. Освен нас тук.

— Не вярвам.

— Мислиш ли, че ме интересува в какво там вярваш и в какво — не? Дали ще ти окапе косата, това ме интересува! Дали ще започнеш да пикаеш кръв — също! Какво, искаш да ти изсъхне оная работа ли?!

Артьом сви рамене. Помълча, размишлявайки. Сухия чакаше.

— Чух го. Тогава, на кулата. По радиостанцията на Улман.

— А освен теб не го е чувал никой. През цялото време, колкото и да сме слушали. Пуст ефир. И какво?

— И аз отивам горе, ето какво. Това е.

Артьом се изправи на крака, изпъна гръб.

— А аз искам внуци — каза му изотдолу Сухия.

— За да живеят тук? В подземията?

— В метрото — поправи го Сухия.

— В метрото — съгласи се Артьом.