Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед — в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама — отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете ѝ, от които се стараеш да не се откъсваш, за да не се изгубиш — и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.

И всичко това, другото, е толкова неуместно и невъзможно, че ти вече не разбираш дали ти се е случило наяве, или просто ти се е присънило. Но как може да ти се присъни, ако никога не си виждал подобно нещо и не си знаел за него?

Пред погледа на Артьом стояха рисунките с тебешир върху алеите и слънцето през рехавия гъсталак от златисти иглички, и сладоледът в ръката, и оранжевите смешни патици по кафеникавото огледало на езерцето, и неустойчивите мостчета през същото това есенно езерце — толкова е страшно да паднеш във водата, но е още по-страшно да изпуснеш в нея вафлената чашка!

Но виж, лицето ѝ — лицето на майка си — Артьом не можеше да си го спомни. Стараеше се да го извика, през нощта се молеше да го види поне насън дори и отново да го забрави на сутринта — но нищо не се получаваше. Нима не се е намерило в главата му малко кътче, където майка му да може да се скрие и да преживее смъртта и чернотата? Явно не се е намерило. Но как може един човек да го има — и съвсем да изчезне?

А онзи ден и онзи свят — къде са могли да пропаднат? Ето, имало ги е — тук, наблизо, достатъчно е само да си затвориш очите. Разбира се, че може да се върне в тях. Някъде на света те трябва да са се спасили, да са останали — и да викат онези, които са се изгубили: „Ние сме тук, а вие къде сте?“. Трябва само да ги чуеш. Трябва само да умееш да слушаш.

Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.

Там имаше радиостанция — армейска, грамадна, зелена, издраскана — и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно — четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.

Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината — примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.

Изщрака тумблер.

Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото — сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.

Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият „Иии- иу...“ през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха „Шшшш...“. Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.

Нищо от Питер. Нищо от Екатеринбург.

Мълчеше Лондон. Мълчеше Париж. Мълчаха Банкок и Ню Йорк.

Отдавна вече нямаше значение кой е започнал тази война.

Отдавна нямаше значение с какво е започнала тя. За какво? За историята? Историята я пишат победителите, а тук нямаше кой да пише и скоро нямаше да има и кой да чете.

Шшшш...

И ефира цареше пустота. Безкрайна пустота.

Ииииу...

В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.

Нито дума от Пекин. И Токио — гробно мълчание.

А Артьом продължаваше да върти проклетата ръчка, въртеше, гребеше, гребеше, въртеше.

Колко тихо беше! Невъзможно тихо. Непоносимо.

— Тук Москва! Тук Москва! Отговорете!

Това е неговият глас, на Артьом. Той, както винаги, не издържа, не изтърпя.

— Тук Москва! Приемам! Отговорете!

Пиииииу.

Не спирай. Не се предавай.

— Петербург! Отговорете! Владивосток! Отговорете на Москва! Ростов! Отговорете!

Какво ти има, град Питер? Нима се оказа толкова кекав, по- кекав от Москва?! Какво има там, на твоето място? Стъклено езеро? Или те е изяла плесента? Защо не отговаряш? А?