Дмитрий Глуховски - Метро 2035 bg

Къде си се дянал, Владивосток, горд град на другия край на света? Ти нали беше толкова далеч от нас, нима и теб те загробиха? Нима и теб не те пожалиха? Кхх. Кхх.

— Отговорете, Владивосток! Тук Москва!

Целият свят лежи по очи, с лице в калта и не чува капките от този безкраен дъжд по гърба, и не усеща, че и устата му, и носът му са пълни с ръждива вода.

А Москва... Ето я. Стои си. На крака. Като жива.

— Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!

Шшшшш...

Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц... Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.

— Тук Москва! Отговорете!

Може би сега ще чуят?

Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи от далече - далече:

— Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!

Ииииииу. Пустота.

Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!

Кхххххх.

Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената — бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.

Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб — дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.

— Направи ли обеззаразяване?

— Направих.

— По-ясно!

— Направих!

— Направил бил, аха... — изцъка недоверчиво слушалката и Артьом я запрати към стената с омраза.

Вътре във вратата заскърца ключалката, прибирайки езиците си. После вратата изпъшка протяжно, отвори се и метрото лъхна към Артьом със застоялия си, тежък дъх.

На прага го посрещна Сухия. Или усещаше кога Артьом ще се върне, или всъщност изобщо не си тръгваше оттук. Навярно усещаше.

— Как си? — попита той уморено, беззлобно.

Артьом сви рамене. Сухия го обходи с поглед. Меко, като детски лекар.

— Там един човек те търсеше. Дошъл е от друга станция.

Артьом се приближи.

— Да не го изпраща Мелник?

В гласа му прокънтя нещо, сякаш са изпуснали гилза на пода. Надежда? Или малодушие? Или нещо друго?

— Не. Някакъв старец.

— Какъв старец? — Цялата му последна сила, събрана за в случай, че вторият му баща отговори „да“, веднага изтече от Артьом, моментално отиде в канала и сега му се искаше единствено да легне.

— Омир. Нарече се Омир. Познаваш ли такъв?

— Не. Лягам да спя, чичо Саш.

Тя не помръдна. „Спи ли, или не?“ — чудеше се Артьом. Мислеше си го така, машинално, защото за него вече нямаше никакво значение дали тя спи, или се преструва. Свали дрехите си и ги натрупа на купчина до входа, потърка зиморничаво рамене, притисна се сиротно към гърба на Аня, придърпа към себе си одеялото. Ако имаше второ, дори нямаше да я докосне.

По часовниците на станцията беше някъде седем вечерта. Но Аня трябваше да стане в десет — и за гъби. А Артьом го бяха освободили от гъбите като герой. Или като инвалид? И с останалото се занимаваше по свое желание. Събуждаше се, когато тя се върне от смяна — и се качваше горе. Изключваше се, когато тя все още се правеше, че спи. Така живееха — в противоположни фази. В едно и също легло, но в различни измерения.

Внимателно, за да не я събуди, Артьом започна да придърпва капитонираната червена завивка върху себе си. Аня го усети и без да каже нито дума, яростно придърпа одеялото в обратна посока. След като тази идиотска борба продължи минута, Артьом се предаде и остана да лежи гол на края на леглото.

— Супер — каза той.

Тя мълчеше.

Защо лампичката гори отначало, а после прегаря?

Тогава той легна с лице към възглавницата — за щастие, имаха две, затопли я с дъха си и така заспа. А в подлия си сън видя Аня друга — смееща се, дръзка, закачаща се весело с него, някаква съвсем млада. Макар че колко беше минало? Две години? Два дни? Дявол знае кога може да е било това. Тогава им се струваше, че пред тях има цяла вечност, и на двамата им се струваше така. Получаваше се, че всичко това е било преди цяла вечност.