Дмитрий Глуховски: Здрач

Въпрос с повишена трудност: къде в Москва се намира улица „Ицамна“?

Разсъждавайки разумно, в този град нямат място булеварди, площади и улици, наречени в чест на боговете на маите. Обаче бележката с адреса ул. „Ицамна“ 23 беше в ръцете ми и мен там ме очакваха. От това, доколко бързо ще успея да намеря тази улица, зависеше нещо много по-важно от моята собствена съдба.

Глупаво е да се смята, че на картите и в автомобилните атласи на Москва са означени всички съществуващи улички и сгради: тайни места тук има предостатъчно. Обаче надеждата да открия улицата с име на главния от боговете на маите не ме напускаше и аз продължавах да пълзя с лупата по огромната топографска карта на града.

Просто не биваше да се хващам с тази поръчка. Трябваше да продължа спокойно да си превеждам устави на фирми, инструкции за използване на битова техника, договори за доставка на дървесина… Онова, с което винаги съм си изкарвал хляба. При това испанският никога не ми е бил най-силният език. Но през онзи ден нищо друго не ми оставаше: когато сложих на тъмнокафявото полирано бюро хванатите с ластици тънки папки с преведените договори, служителят ми отброи хонорара и разпери ръце.

— Засега това е всичко. Няма други поръчки. След почивните дни наминете пак… — и се извърна към компютъра, надявайки се да продължи недовършения си пореден пасианс.

Познавах го вече от три години, още от момента, когато беше започнал работа в бюрото за преводи. И досега нито веднъж не се реших да настоявам, когато той, ето така, равнодушно ми съобщаваше, че поне за седмица оставам без пари. Но този път нещо ме подтикна да кажа:

— Ама съвсем нищичко ли няма? Хайде погледнете, моля ви? Разбирате ли, тъкмо получих сметките и нямам представа как ще ги платя…

Той се откъсна от екрана, учуден от моята настойчивост, и като потърка ниското си чело, със съмнение изрече:

— Е да, ама вие нали не работите с испански?

Сметката наистина беше на бюрото ми и четиризначната цифра ме накара да рискувам. Три години учене на испански в университета, завършен преди петнайсетина години… Огромните аудитории с мътни стъкла, задушаващият тебеширен прах, който се вдигаше от изписаната дъска, безсмислените архаични учебници, които обучаваха на езика на Сервантес с примери за официални контакти на съветските граждани Иванов и Петров със сеньорите Санчес и Родригес. Me gustas tú 2 2 Ти ми харесваш (исп.) — Б.пр. . И май, това е. Нищо, вкъщи си имам речник…

— Работя — свенливо излъгах аз. — Наскоро започнах.

Той още веднъж ме измери с подозрителен поглед, но все пак стана от стола, затътри се до съседната стая, където се пазеха документите и се върна с тежка кожена папка с полуизтрит златен монограм в ъгъла. Подобни тук не ми се беше случвало да видя.

— Ето — той почтително сложи папката пред мен на бюрото. — Нашият „испанец“ нещо закъснява с първата част на превода, а вече донесоха втората. Изоставаме, страхувам се да не загубим клиента. Така че вие не се бавете.

— А какво е? — аз внимателно взех папката в ръце и я претеглих колко е тежка.

— Някакви книжа… Архивни, май. Не съм ги гледал и без това съм затънал в работа.

Той хвърли поглед към монитора, където го очакваха наредените карти и неумолимо продължаваше да се отмерва времето.

Поръчката се заплащаше три пъти повече от обичайното и аз побързах да се махна, докато служителят не е размислил. Папката имаше такъв разкошен, аристократичен вид, че не се реших да я прибера в ожулената си чанта — кой знае защо си спомних историята на вечно гладния Тим Талер, който бе повърнал, когато за първи път опитал торта с крем.

Изгубеното в лабиринта на арбатските улички бюро за преводи се помещаваше в стара дървена постройка, в която по-рано се намираше детска библиотека. Бях идвал тук още като малък, заедно с баба, за книги с околосветски пътешествия или за измъчвани от фашистите пионери герои, затова сега ежеседмичните ми посещения в бюрото бяха някак носталгични, както е изоставеният и ръждясал лунапарк за възрастния човек, когото родителите му са водили тук преди трийсет години. Попилият в тапетите и дървените стени аромат на старите книги надделяваше над резкия мирис на делови документи и сладникавия лъх на затоплена пластмаса от компютрите. За мен това бюро си оставаше детска библиотека… Сигурно затова отначало не се учудих особено, когато започнах да превеждам листовете от кожената папка.