Дмитрий Глуховски: Здрач

Лампата в кухнята ми стои запалена даже когато съм в стаята и я гася едва когато през прозореца влезе бледото утринно слънце. Правя това един вид за уют, но в това жилище по друг начин не става.

Просторен, стар, с много високи тавани — без стълба никога не можеш да смениш изгоряла крушка — с разсъхнали се антикварни мебели от карелска бреза, които не можеш да реставрираш с никакви пари, а да ги продадеш ти е жал — този апартамент ми бе останал като наследство от моята баба. Тя често ме взимаше да поживея при нея, докато бях малък, затова, когато си отиде и получих апартамента, аз сякаш се нанесох обратно в детството си.

Още преди това, докато баба беше жива и аз й гостувах, оставайки да нощувам, не ме напускаше усещането, че домът й е просмукан от някакво дихание; по-рано си мислех, че баба го изпълва със същността си, със силата си, с мислите си. Сега ми се струва, че жилището просто живее свой собствен спокоен живот. Прозорците ми са на две противоположни страни на сградата и заради това в коридора често става течение, а неплътно затварящите се врати изведнъж посред нощ започват да се блъскат. Случва се и сложеният преди стотина години паркет да започне да скърца, сякаш някой стъпва по него. Паркетът, разбира се, може да се смаже със специален препарат, а дограмата да сменя със стъклопакет, и тогава всички призраци ще изчезнат, но на мен това жилище ми харесва точно такова… Живо.

Преди отново да потъна в превеждания текст, още веднъж погледнах към прозореца. Нещо ме сепна… Озадачен, известно време се вглеждах в очертанията на лицето си, потопено в гладката повърхност на нощния въздух, преди да мога да разбера каква е работата. Човекът в огледалния свят неуловимо се различаваше от онзи, който унило ме гледаше от другата страна едва вчера.

Разликата беше в очите. Обикновено угаснали, одремани и излъчващи стъклен блясък като у препарираните глигани и мечки в известния арбатски зоомагазин, днес те сякаш сами излъчваха светлина. Нищо чудно: за първи път през последните години имах работа, която ме бе заинтригувала.

„Че пътят ни вървеше през зелени и доста живописни ливади, които после се сменяха с непроходима селва; и че единствено благодарение на нашите водачи успявахме да си пробием път през храсталаците, които се изпречваха пред нас. И че двама от индианците винаги вървяха пред отряда и когато се налагаше, със своите дълги ножове изсичаха стъблата, разчиствайки пътека, а след тях вървяха няколко войници, охраняващи ги от диви зверове или врагове. И че третият водач обикновено вървеше редом с мен, със сеньор Васко де Агилар и с Херонимо Нунес де Балбоа.

Че походът ни съвпадна с края на сухия период на годината, след който в Юкатан и в други части на тази земя започват месеците на дъждовете. И че даже далеч от индианските селища във въздуха плуваше мирисът на пожарища, и слънцето беше мътно заради дима от изгорелите дървета и храсти, защото през април и май, преди да започне сезонът на дъждовете, индианците изгарят обширни участъци от селвата и гъсталака, подготвяйки ги за обработване през следващата година. И че всички равнинни области в земите на маите по това време са обвити в дим, и след това цели шест месеца тук се сипят порои, и към декември в наторената от пепелта и полятата от дъждовете земя индианците садят кукуруз, който расте необикновено добре, така че един земеделец може да изхрани двайсет човека.

Че по нареждане на брат Диего де Ланда ние избягвахме познатите пътища и затова се придвижвахме все по-бавно. И че отначало искахме да изоставим каруците, като разпоредим на част от отряда да се върне с тях обратно, ала после водачите ни изведоха на старинен широк път, скрит от погледа заради разрасналите се корони на дърветата; и че покрай пътя стояха каменни статуи, изобразяващи приказни чудовища, каквито бях видял в Мани покрай храмовете на маите. И че също така минавахме край стели, покрити с миниатюрни знаци, за които брат Де Ланда в една от беседите ни ми казваше, че тия знакове са букви на юкатанския език и че той може да ги разчете.

Че първите дни нашето пътешествие протичаше без препятствия и сложности. Индиански села срещахме по пътя си все по-рядко; и че след като навлязохме в селвата, повече не видяхме нито един човек; и че не ни безпокояха и диви зверове, само веднъж от гъсталака наблизо патрулиращият през нощта бе чул рев на ягуар, ала макар да имахме коне, звярът не ни нападна. И че съпровождащите ни индианци казаха, че това е добър знак.