Дмитрий Глуховски: Метро 2034

2034 година.

Целият свят е в руини. Човечеството е почти изцяло изтребено. Радиацията прави полуразрушените градове непригодни за живот. А извън техните предели, според слуховете, започват безкрайни изпепелени пустини и дебри от мутирали гори. Ала никой не знае със сигурност какво има там.

Цивилизацията угасва. Спомените за някогашното величие на човека обрастват с небивалици и се превръщат в легенди. От деня, в който последният самолет се е откъснал от земната повърхност, са изминали повече от двайсет години. Изядените от ръжда железопътни линии не водят до никъде. Строежите на века, така и незавършени докрай, са се превърнали в развалини. Радиоефирът е пуст и свързочниците чуват само унило виене, когато за милионен път се настроят на честотите, по които някога са предавали Ню Йорк, Париж, Токио и Буенос Айрес.

Минали са само двайсет години от момента, в който това се случи. Но човекът вече не е господар на Земята. Създанията, родени от радиацията, са приспособени към новия свят значително по-добре от хората. Епохата на човека наближава края си.

Тези, които отказват да повярват в това, са съвсем малко — само няколко десетки хиляди. Те не знаят дали се е спасил още някой, или са последните хора на планетата. Живеят в Московското метро — най-голямото от всички построени някога противоатомни бомбоубежища. Последното убежище на човечеството.

Всички те са се оказали в метрото в онзи ден и това им е спасило живота. Херметичните врати ги защитават от радиацията и от чудовищата от повърхността, износени филтри пречистват водата и въздуха. Сглобените от самоуки изобретатели динамомашини произвеждат електричество, в подземни ферми се отглеждат печурки и свине.

Централната система на управление вече отдавна се е разпаднала и станциите са се превърнали в държави джуджета. Хората в тях се сплотяват около някоя идея, религия или просто около водните филтри.

Това е свят без утрешен ден. В него няма място за мечти, планове, надежди. Чувствата тук отстъпват място на инстинктите, главният от които е да се оцелее. Да се оцелее на всяка цена.

Предисторията на събитията, описвани в тази книга, четете в романа „Метро 2033“.

Те не се върнаха нито във вторник, нито в сряда, нито дори в четвъртък, който беше определен за краен срок. Първият блокпост дежуреше денонощно и ако патрулните бяха чули дори ехото на викове за помощ, ако бяха забелязали поне блед отблясък на лъч върху влажните тъмни стени на тунела в посока към „Нахимовски проспект“, щеше да бъде изпратен ударен отряд.

Напрежението нарастваше с всеки изминал час. Най-добрите бойци, превъзходно екипирани и специално подготвени именно за такива задачи, не отделяха очи от мрака нито за секунда. Колодата карти, с която винаги убиваха времето между два сигнала за тревога, вече второ денонощие кротуваше в чекмеджето на масата в караулното помещение. Обичайната глъчка беше заменена от тихи тревожни разговори, а те отстъпваха пред тежкото мълчание — всеки се надяваше пръв да чуе ехото от стъпките на завръщащия се керван. Твърде много зависеше от него.

„Севастополска“ беше превърната в непристъпен бастион от обитателите си, всеки от които — от петгодишните момчета до старците на преклонна възраст — умееше да борави с оръжие. Но въпреки изградените картечни гнезда, шиповете бодлива тел и дори противотанковите решетки от заварени релси тази станция крепост, която изглеждаше абсолютно неуязвима, можеше да падне всеки момент.

Постоянният недостиг на боеприпаси беше нейната ахилесова пета.

Ако жителите на която и да е друга станция се бяха сблъскали с това, на което обитателите на „Севастополска“ издържаха всекидневно, те сигурно изобщо не биха помислили за отбрана, а щяха да избягат оттам като плъхове от горящ тунел. Дори могъщата Ханза — съюзът между станциите на Околовръстната линия, — като се имат предвид всички разходи, едва ли би се решила да отдели необходимите ресурси за защита на „Севастополска“. Да, стратегическото й значение бе голямо, но въпреки това защитата й не си струваше усилията.

Електричеството наистина беше много скъпо. Толкова скъпо, че севастополци, които бяха построили една от най-големите водни електроцентрали в метрото, с печалбите от износа на ток за Ханза си поръчваха цели сандъци с муниции и пак оставаха на печалба. Само че на мнозина от тях се налагаше да плащат не само с патрони, но и със собствения си осакатен, съсипан живот.