Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Блокпостът беше разположен на много удобно място. Тук се срещаха тунелите — малко преди последната война „Метрострой“ започнал реконструкция, която така и не била завършена. При този възел севастополци бяха изградили същинска малка крепост: две картечни гнезда, високо метър и половина укритие от натрупани чували с пясък, заграждения и бариери на релсите, високоволтови капани на близките подстъпи и грижливо обмислена система за сигнализация. Но когато мутантите връхлитаха на такива вълни, както в този ден, изглеждаше, че още малко — и отбраната ще рухне.

Картечарят монотонно бърбореше нещо, пускаше кървави мехурчета през носа си и разглеждаше с учудване мокрите си червени длани. Въздухът около неговата картечница „Печенег“ трепереше от горещината. После той кратко изсумтя, доверчиво притисна лице в рамото на своя съсед, як боец с титанов шлем със спуснато забрало, и притихна. Само след секунда отпред се разнесе сърцераздирателен писък — нападаше ги упир.

Боецът с шлема се надигна над бруствера, отмятайки отпусналия се върху него окървавен картечар, вдигна автомата си и пусна кратък откос. Отвратителният жилав звяр, покрит с матовосива кожа, вече се бе хвърлил напред, протегнал грубите си предни лапи, и планираше с помощта на опънатите си кожени ципи. Упирите се движеха с невероятна скорост, не оставяха никакви шансове на туткащи се хора, затова в този патрул служеха най-ловките и умели войници.

Свистене на куршум прекъсна писъка, но по инерция мъртвият упир продължи да се плъзга напред — стокилограмовият труп глухо се удари в бруствера, като вдигна облак прах над торбите с пясък.

— Май това беше за днес…

Безкрайният поток от твари, който само преди минутка бликаше от огромните срязани тръби, монтирани по тавана на тунела, сякаш наистина бе секнал. Патрулните започнаха внимателно да се измъкват иззад укрепленията.

— Носилка, насам! Лекар! Бързо го носете на станцията!

Здравенякът, който беше убил последния упир, сложи щик на автомата си и без да бърза, се захвана да преглежда разпръснатите из зоната на огъня тела на убити и ранени създания, като размазваше с ботуша си озъбената паст на всяко едно от тях и го промушваше с кратък и точен удар на щика право в очите. После уморено се облегна на торбите с пясък, отвърна лице от тунела, най-накрая вдигна забралото на шлема си и надигна манерката си.

Подкреплението от станцията пристигна чак след като всичко беше свършило. Дойде и командирът на периметъра с разкопчан войнишки мундир, като дишаше тежко и проклинаше болежките си.

— И откъде сега да му намеря трима души? От сърцето си ли да ги откъсна?

— За какво говорите, Денис Михайлович? — попита един от патрулните, едва не поглеждайки в устата на командира.

— Истомин иска да изпрати спешно трима разузнавачи в „Серпуховска“. Тревожи се за кервана. А откъде да му ги намеря тези трима? И то точно сега…

— За кервана още нищо ли не се чува? — попита утоляващият жаждата си, без да се обръща.

— Нищо — отговори старецът. — Но все още не е минало много време. В края на краищата кое е по-опасно? Ако сега оголим юга, след една седмица няма да има кой да посрещне този керван!

Боецът кимна и замълча. Не се обади и когато командирът, след като помърмори още няколко минути, попита останалите патрулни дали някой не иска да отиде доброволец в тройката, която така или иначе се налага да изпратят до „Серпуховска“ — че иначе началник-станцията, да го вземат дяволите, няма да миряса.

Не беше трудно да се намерят желаещи — много от патрулните бяха тук от доста време, а и не им беше лесно да си представят нещо по-опасно от отбраната на южните тунели.

От шестимата, пожелали да тръгнат на поход, полковникът избра онези, от които, според него, „Севастополска“ щеше да има най-малка нужда. Решението му се оказа правилно, защото от изпратените към „Серпуховска“ трима души не се завърна нито един.

Вече бяха минали три дни, откакто разузнавачите тръгнаха да търсят кервана. На командира му се струваше, че всички говорят зад гърба му и че навсякъде го гледат накриво. Даже най-оживените разговори спираха, когато той минаваше наблизо. И в напрегнатото мълчание, което се възцаряваше навсякъде при появата му, усещаше неизказаното желание да обясни и да се оправдае.

Той просто си бе свършил работата: грижеше се за безопасността на отбранителния периметър на „Севастополска“. Беше тактик, а не стратег. Когато всеки войник е нужен, полковникът просто нямаше право да ги разпръсква, да ги изпраща на съмнителни, ако не и безсмислени задачи.