Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Ти си командир на периметъра, ти търси — сопна му се началникът. — Аз ще се занимавам с моите си дела. Но след час групата трябва да тръгне. Разбери, двамата с теб мислим в различни категории. Не трябва да се решават само текущите задачи! А ако там се е случило нещо сериозно?

— Според мен, Владимир Иванович, ти нещо си се притеснил. В оръжейната има две неотворени сандъчета с патрони калибър 5,45, със сигурност ще стигнат за две седмици. А и у дома, под възглавницата, се търкалят още — старецът се ухили, оголвайки едри, пожълтели зъби. — Ще се събере едно сандъче. Проблемът не е в патроните, а в хората.

— Я по-добре аз да ти кажа къде е проблемът. След две седмици, ако не получим доставка, ще се наложи да залостим херметическите врати в южните тунели, защото без боеприпаси няма да можем да ги удържим. Значи няма да можем да инспектираме и ремонтираме две трети от турбините. След още една седмица те ще започнат да излизат от строя. Никой в Ханза няма да се зарадва на прекъсването на електричеството. В най-добрия случай ще започнат да си търсят други доставчици. В най-лошия… Абе, какво ти електричество! Тунелите са пусти вече пети ден, няма жив човек! Ами ако има срутване? Ами ако водата е избила в тунела? Ако вече сме отрязани от всички?

— Зарежи тая работа! Електрическите кабели са в ред. Електромерите отчитат, токът си върви. Ханза си го ползва. Ако имаше авария, веднага щеше да разбереш. Дори, само да предположим, ако някой ни спретваше диверсия, нямаше да ни прережат телефонните кабели, а далекопроводите. А що се отнася до тунелите — кой ще отиде там? И в по-добрите времена тук не идваше никой. „Нахимовски проспект“ не си струва усилията… Сам човек не може да се добере дотам, а чуждите търговци отдавна вече не се вясват. Бандитите са ясни, вече са осведомени достатъчно, ненапразно всеки път щадяхме по един, да разправя. Чуй какво ти казвам — не се паникьосвай.

— Лесно ти е да разсъждаваш — промърмори Владимир Иванович, повдигна превръзката над празната си очна яма и избърса потта от челото си.

— Ще ти дам трима. Повече не мога, наистина — каза старецът, вече с по-мек тон. — И стига си пушил. Знаеш много добре, че не трябва да го дишам, а и ти се тровиш. По-добре дай чай…

— За теб винаги — потри ръце началникът. — Говори Истомин — избоботи той в телефонната слушалка, — чай за мен и за полковника.

— Повикай и дежурния офицер — помоли командирът на периметъра, като свали баретата от главата си. — А аз ще дам нарежданията си за тримата.

Истомин винаги си имаше свой чай, от ВДНХ — особен, подбран сорт. Малцина можеха да си позволят нещо такова — доставен от другия край на метрото и три пъти обложен с ханзейски данъци, любимият чай на началника на станцията ставаше толкова скъп, че самият той би изоставил слабостта си, ако не бяха старите връзки с „Добрининска“. Имаше си човек там, навремето били воювали заедно, та оттогава, веднъж месечно, водачът на завръщащия се от Ханза керван неизменно носеше със себе си едно шарено пакетче, за което Истомин винаги идваше лично.

Преди година чаят започна да пристига нередовно. До „Севастополска“ достигнаха тревожни слухове за нова страшна заплаха, която била надвиснала над ВДНХ, а може би над целия оранжев клон: от повърхността към станцията се спускали неизвестни и невиждани дотогава мутанти, според слуховете — способни да четат мисли, почти невидими и при това практически неизтребими. Разказваха, че станцията била паднала и че Ханза, страхувайки се от нахлуване, взривила тунелите към „Проспект на мира“. Цените на чая се изстреляха до небето, после тази стока съвсем изчезна и Истомин се разтревожи не на шега. Само че след няколко седмици страстите се уталожиха и керваните, които се връщаха в „Севастополска“ с патрони и крушки, отново започнаха да носят прочутия ароматен чай. А какво можеше да е по-важно?

Докато наливаше на командира отвара в порцеланова чашка с изтрита на места позлата и вдишваше ароматната пара, Истомин чак замижа от удоволствие. После наля и на себе си, тежко се отпусна на стола и започна да почуква със сребърна лъжичка по чашката, разбърквайки таблетката захарин.

Двамата замълчаха и около половин минутка меланхоличното почукване беше единственият звук, който се разнасяше в потъналия в тютюнев дим полутъмен кабинет. А после, почти в тон, с него се смеси разнеслият се из тунелите рязък камбанен звън.

— Тревога!

С невероятна за годините си пъргавина командирът на периметъра рипна от място и се стрелна вън от стаята. Някъде в далечината се чу единичен изстрел, последван от автоматни откоси — един, втори, трети, по платформата затропаха подковани войнишки ботуши и някъде отдалеч проехтя силният бас на полковника, раздаващ заповеди.