Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Преди три дни искрено вярваше в това. Но сега, когато всеки изплашен, неодобрителен, съмняващ се поглед го удряше в гърба, неговата увереност започваше да се разклаща. Една разузнавателна група, отиваща на лека задача, би трябвало да премине пътя до Ханза и обратно за по-малко от денонощие — и то като се имат предвид евентуалните сблъсъци и изчакването на границите с независимите гари. Значи…

След като заповяда никой да не го безпокои, полковникът се затвори в своята стаичка и започна да мърмори под нос, прехвърляйки за стотен път всички варианти за онова, което би могло да се случи с търговците и разузнавачите.

Хората от „Севастополска“ не се страхуваха от нищо — с изключение на армията на Ханза, разбира се. Зловещата слава на станцията, многократно повтаряните истории на неколцината очевидци за това каква цена се налага да плащат нейните обитатели, за да останат живи, подети от пътуващите търговци и от почитателите на разпространяваните от тях слухове, се носеха из метрото и си вършеха работата. Усетило бързо ползата от тази репутация, ръководството на станцията се включи в нейното затвърждаване. Информатори и керванджии, пътешественици и дипломати получиха официалната благословия да лъжат и да преувеличават за всичко на станция „Севастополска“, и изобщо за Серпуховската част от линията.

Единици можеха да надникнат зад тази димна завеса и да разберат истинската привлекателност и значимост на станцията. През последните години само няколко пъти неосведомени бандити се опитаха да преминат през блокпостовете, но превъзходно смазаната военна машина на „Севастополска“ без никакви трудности унищожаваше неорганизираните им отряди.

Но въпреки това тримата, които заминаха, получиха ясни инструкции в случай на някаква заплаха да не влизат в бой с противника, а да се върнат обратно колкото се може по-бързо.

Разбира се, съществуваше и „Нагорная“ — място, не чак толкова ужасно, колкото „Чертановска“, но въпреки това доста опасно, зловещо. И „Нахимовски проспект“, чиито херметични врати бяха блокирали, така че достъпът до станцията от повърхността не можеше да бъде спрян напълно. Севастополци не искаха да взривяват изходите: нахимовският „асансьор“ се използваше от местните сталкери. Никой не се осмеляваше да мине сам през Проспекта, както го наричаха на станцията, но още не бе имало случай трима души да не могат да дадат отпор на обитаващите го твари.

Срутване? Пробив на подземни води? Диверсия? Необявена война с Ханза? Сега не Истомин, а той беше длъжен да даде отговор на съпругите на изчезналите разузнавачи, които идваха при полковника и като изоставени кучета го гледаха тревожно и очаквателно в очите, с надеждата да намерят в тях обещание и утеха. Той беше длъжен да обясни всичко на незадаващите излишни въпроси войници от гарнизона, засега все още вярващи в него. Да успокои всички разтревожени хора, събиращи се вечер след работа край часовниците в станцията, които отчитаха времето от тръгването на кервана.

Истомин казваше, че през последните дни все по-често го питат защо осветлението на станцията е намалено и че настояват лампите да бъдат включени с предишната им сила. А никой дори не бе и помислял за намаляване на напрежението и осветлението си работеше с пълна сила. Мракът се сгъстяваше не на станцията, а в човешките души, и дори най-ярките живачни лампи не можеха да го прогонят.

Така и не успяха да възстановят телефонните връзки със „Серпуховска“ и за седмицата след тръгването на кервана полковникът, както и много други севастополци, изгубиха важното и рядко за обитателите на метрото чувство за близост с хората.

Докато връзката работеше, докато керваните вървяха редовно и пътят до Ханза се изминаваше за по-малко от ден, всеки от живеещите на „Севастополска“ беше свободен да остане или да си тръгне, всеки знаеше, че само след пет участъка от тяхната станция започва истинското метро, цивилизацията… Човечеството.

Сигурно така са се чувствали някога и захвърлените в Арктика полярници, които заради научните изследвания или високите надници са се обричали на дълги месеци борба със студа и самотата. До голямата земя е имало хиляди километри, но все пак тя е била близо, щом радиото е работело и веднъж в месеца са се чували моторите на самолета, спускащ с парашути сандъци с консерви.

Но сега леденият блок, върху който се издигаше станцията им, се бе откъснал и с всеки изминал час се отдалечаваше все повече — в ледената буря, в черния океан, в пустотата и неизвестността.