Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Чакането се проточваше и смътното безпокойство на полковника за съдбата на изпратените към „Серпуховска“ разузнавачи постепенно се превръщаше в мрачна увереност, че повече няма да види тези хора. Той просто не можеше да си позволи да отнеме още трима бойци от отбраната на периметъра, за да ги хвърли срещу неизвестната опасност и напълно вероятно към сигурна гибел, така и без да се намери изход от положението. Все още му се струваше преждевременно да затвори херметичните врати, да прекъсне достъпа до южните тунели и да събере голяма ударна група. Да имаше сега кой да вземе решението вместо него… Решение, което беше обречено да се окаже погрешно.

Командирът на периметъра въздъхна, открехна вратата, огледа се крадешком и привика часовия.

— Ще ме черпиш ли една цигарка? Но за последен път, повече няма да ми даваш, колкото и да те моля! И няма да кажеш на никого, нали?

Когато Надя, ниската и пълна приказлива лелка с прокъсана пухена забрадка и лекьосана престилка, донесе горещата тенджера с месо и зеленчуци, патрулните се оживиха. Картофите, краставиците и доматите се смятаха за най-изискани деликатеси — освен в „Севастополска“, зеленчуци можеха да се хапнат само в няколко от най-добрите ресторанта на Околовръстната или Полиса. Проблемът беше не само в сложните хидропонни инсталации, необходими за отглеждането на съхраняваните от ботаниците семена, но и в това, че малко станции можеха да си позволят да отделят много киловати електричество, за да разнообразят войнишкото меню.

Дори на масата на началството зеленчуци попадаха единствено по празниците, обикновено с тях само глезеха децата. На Истомин му се наложи доста да поспори с готвачите, за да ги убеди да добавят по сто грама варени картофи и домати към полагащото се на нечетните дати свинско — за поддържане на бойния дух.

Планът сработи: достатъчно беше Надя да свали по женски несръчно автомата от рамото си и да повдигне капака на тенджерата, и бръчките по лицата на патрулните започнаха да се изглаждат. При такава вечеря не ти се иска да продължиш тягостните разговори за изчезналия керван и забавилата се група разузнавачи.

— Днес не знам защо цял ден си мисля за „Комсомолска“ — каза един белокос старец с ватенка с емблемата на метрото, докато размачкваше с лъжица картофките в алуминиевото си канче. — Да можех да ида там, да погледам… Каква мозайка има само! Според мен е най-красивата станция в Москва.

— Зарежи тази работа, Омир, ти просто си живял там и затова я обичаш и досега — незабавно му отговори един брадясал дебелак с ушанка. — А витражите на „Новослободска“? А онези леки колони и фреските по тавана на „Маяковска“?

— А на мен винаги ми е харесвал „Площад на революцията“ — стеснително призна снайперистът, тих и сериозен мъж на години. — Сам знам, че това са глупости, но всичките онези сурови моряци и летци, граничарите с кучетата… От дете обожавам тази станция!

— Че защо да са глупости? Бронзовите мъже даже са си много симпатични — подкрепи го Надя, докато изгребваше остатъците от дъното на тенджерата. — Хей, бригадире, гледай да не останеш без вечеря!

Седящият сам висок, широкоплещест боец се приближи към огъня, без да бърза, взе порцията си и се върна на предишното си място — по-близо до тунела, по-далеч от хората.

— Той изобщо връща ли се на станцията? — попита шепнешком дебелакът с ушанката, кимайки към потъващия в полумрака широк гръб.

— По повече от седмица неотстъпно стои тук — отвърна му снайперистът също така тихо. — Нощува в спален чувал. Как ли му издържат нервите… А може пък тая работа просто да му харесва. Преди три дни, когато упирите едва не разкъсаха Ринат, петнайсет минути след това той обикаляше и ги доубиваше собственоръчно. После се върна, ботушите му — подгизнали от кръв, автоматът — също… А той доволен.

— Не човек, а машина… — добави висок и слаб картечар.

— Мен даже ме е страх да спя близо до него. Видя ли му лицето? Дори не мога да го погледна в очите.

— А при мен е обратното — само с него се чувствам спокойно… — сви рамене старецът, когото наричаха Омир. — Вие пък що се заяждате? Той е добър човек… е, малко осакатен. Красотата е важна само в станциите. Между другото, твоята „Новослободска“ е пълна безвкусица. Такива витражи не могат да се гледат на трезва глава… И това ми било витражи!

— А мозайка на колхозна тема на тавана не е ли безвкусица?!

— А ти къде видя такова пано на „Комсомолска“?