Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Хънтър.

Омир беззвучно опита странната дума с устни. Изглеждаше му по-подходящо за име на средноазиатска овчарка, отколкото на човек. Той тихичко се усмихна на себе си: виж ти, още помнеше, че е имало такава порода кучета. Откъде му хрумват всички тези неща? Бойна порода, със скъсена опашка и срязани току над черепа уши. Нищо излишно.

А името, при дълго повтаряне, започваше да му се струва неуловимо познато. Къде можеше да го е чул по-рано? Някога беше привлякло с нещо вниманието му в потока на безбройните истории и слухове и бе заседнало на самото дъно на паметта му. А отгоре вече се беше натрупал дебел слой тиня: имена, факти, слухове, цифри — всички онези безполезни сведения за живота на други хора, които Омир с такова любопитство слушаше и толкова усърдно се стараеше да запомни.

Хънтър… Може би рецидивист, за чиято глава Ханза е определила награда? Старецът хвърли пробен камък в дълбините на склерозата си и се заслуша. Не, нищо. Сталкер? Май не. Полеви командир? Топло. И като че ли дори легендарен…

Омир погледна още веднъж крадешком безизразното, сякаш парализирано лице на бригадира. Все пак кучешкото име удивително му подхождаше.

— Трябват ми още двама. Ще взема Омир, той познава тукашните тунели — продължаваше бригадирът, без да се обръща към стареца и да го пита дали е съгласен. — Може да ми дадете още един по ваша преценка. Да е добър пешеходец, куриер. Ще тръгна още днес.

Истомин веднага тръсна глава в знак на одобрение, после се сепна и погледна въпросително полковника. Той промърмори навъсено, че също няма нищо против, въпреки че през последните дни се беше сражавал толкова отчаяно с началника за всеки свободен боец. Очевидно никой нямаше намерение да се съветва с Омир, но той и не възнамеряваше да спори — въпреки възрастта си старецът никога досега не бе отказвал подобни задачи. Имаше си своите причини за това.

Бригадирът откъсна от масата еднопудовия 3 3 Пуд — стара руска мярка за тегло, равна на 16,38 кг. — Бел.прев. си шлем и тръгна към изхода. Забави се за миг при вратата и подхвърли на Омир:

— Иди си кажи довиждане със семейството си. Не се бави много. Не взимай патрони, аз ще ти дам.

И излезе.

Старецът понечи да тръгне след него, надявайки се да чуе поне в общи линии какво може да очаква от този поход. Но когато се показа на платформата, Хънтър вече се беше отдалечил на десетина крачки, и то от бая широките негови си крачки, така че Омир се отказа да го догонва, а само поклати глава, докато го изпращаше с поглед.

За разлика от обичайното бригадирът остана с открита глава — забрави да си сложи шлема, замислен за друго, или може би сега не му стигаше въздух. И когато минаваше покрай групата отдали се на безделие в обедната почивка свинарки, подире му се чу гнуслив шепот: „Ей, момичета, вижте го тоя изрод!“

— Откъде го изрови? — попита Истомин, докато, подпрял се с облекчение на масата, протягаше ръка към купчинката нарязана цигарена хартия.

Говореше се, че листата, които с такова удоволствие се пушеха на станцията, биваха събирани от сталкерите някъде едва ли не в района на Бритцевски парк. Веднъж на шега полковникът поднесе към една пачка „тютюн“ дозиметъра си и той наистина започна да пиука тревожно. Старецът спря да пуши моментално и кашлицата, измъчваща го нощем, постепенно започна да отстъпва. Обаче Истомин отказа да повярва в историята за радиоактивните листа и не без основание напомни на Денис Михайлович, че в метрото повече или по-малко „свети“ всичко, за което се хванеш.

— Старо познанство — отговори полковникът неохотно. Помълча малко и добави: — По-рано не беше такъв. Нещо е станало с него.

— Да, ако се съди по физиономията му, определено е станало нещо с него! — изсумтя началникът на станцията и веднага погледна към входа, да не би Хънтър да се е забавил и случайно да го е чул.

Командирът на защитния периметър не можеше да се оплаква от това, че бригадирът неочаквано се е върнал от студената мъгла на миналото. Още с появата си на станцията той се беше превърнал едва ли не в главната опорна точка на този периметър. Ала Денис Михайлович все още не можеше да повярва напълно в завръщането му.

Новината за смъртта на Хънтър — страшна и странна — облетя метрото като тунелно ехо още миналата година. И когато преди два месеца той се появи на прага на стаичката му, полковникът побърза да се прекръсти, преди да му отвори вратата. Подозрителната лекота, с която възкръсналият беше преодолял блокпостовете — сякаш е преминал през бойците като през въздух, — караше полковника да се съмнява, че това чудо е за добро.