Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Истомин вдигна вежди, но вместо да възрази, си дръпна дълбоко от леко пращящата самоделна цигара. Денис Михайлович загреба няколко раздрани листа от масата, наведе се късогледо над тях и се зае да чертае някакви тайнствени схеми, вписвайки в кръгчета фамилии и прякори.

Да си пробиват път? Началникът на станцията гледаше над прошарения старчески тил, през валмата тютюнев дим към голямата схема на метрото, висяща зад гърба на полковника. Тя беше пожълтяла и омазнена, изпъстрена с мастилени означения: стрелки — маршове на скок; кръгчета — обсади; звездички — блокпостове; удивителни знаци — забранени зони. Тази схема беше летопис на последното десетилетие. Десет години без нито един спокоен ден.

Под „Севастополска“ означенията прекъсваха веднага след „Южна“ — доколкото си спомняше Истомин, никой не се беше връщал оттам. Дългата, пълзяща надолу като коренище линия си оставаше девствено чиста. Завоюването на Серпуховска линия не се оказа по силите на севастополци; тук едва ли биха стигнали дори обединените сили на беззъбото от лъчевата болест човечество.

Сега белезникавата мъгла на неизвестността беше започнала да обгръща следващата част от тяхната линия и да се стреми упорито нагоре, към Ханза, към хората. Никой от онези, на които полковникът щеше да нареди на следващия ден да се готвят за битка, нямаше да откаже. На „Севастополска“ войната за изтребване на човека, започнала преди две десетилетия, не беше спирала нито за минута. Когато живееш много години рамо до рамо със смъртта, страхът от нея отстъпва мястото си на равнодушие, фатализъм, суеверие и животински инстинкти. Но кой знае какво ги чакаше напред, между „Нахимовски проспект“ и „Серпуховска“. Кой знае можеше ли изобщо да се преодолее тази загадъчна преграда и беше ли останало къде да се отиде отвъд нея?

Той си спомни последното си пътуване до „Серпуховска“: пазарните сергии, кътчетата за спане на скитниците и вехтите паравани, зад които си почиват и се любят по-състоятелните жители. Там не отглеждаха нищо свое, нямаше нито оранжерии, нито кочини за свините. Крадливите, ловки серпуховчани се изхранваха от спекула, препродаваха залежала стока, купена на безценица от закъснели кервани, а също и чрез оказване на гражданите на Околовръстната линия на някои услуги, които в Ханза се смятаха за подсъдни. Не станция, а гъба-паразит, израснала върху мощния ствол на Ханза.

Съюзът на богатите търговски станции от Околовръстната линия, кръстен сполучливо Ханза в памет на германския си първообраз, си оставаше опора на цивилизацията в затъващото сред тресавище от варварство и нищета метро. А Ханза… Ханза — това означава редовна армия, електрическо осветление дори за най-бедните спирки, както и гарантиран къшей хляб за всеки, в чийто паспорт стои заветният печат за гражданство. Такива паспорти струваха цяло състояние на черния пазар, но ако ханзейските граничари успееха да хванат някого с фалшив паспорт, нарушителят плащаше с главата си.

Разбира се, Ханза дължеше богатството и силата си на своето разположение — Околовръстната линия минаваше през останалите линии като шиш през сноп. Ханза беше свързана чрез междинни станции с всяка от линиите и осигуряваше връзката помежду им. Пътуващите търговци, носещи чай от ВДНХ, и дрезините, доставящи патрони от оръжейните цехове на „Бауманска“, предпочитаха да докарат стоката си до най-близкия ханзейски митнически пост, след което поемаха към къщи. По-добре да го продадат по-евтино, отколкото в стремежа си за печалба да прекосяват цялото метро — едно странстване, което можеше да бъде прекършено всеки момент.

Понякога Ханза присъединяваше междинните станции, но по-често те бяха предоставени сами на себе си и се превръщаха, не без нейното съдействие, в „безцветна“ територия. Там се вършеха дела, в които ханзейските чиновници не искаха да бъдат уличени. Разбира се, радиалните станции бъкаха от ханзейски шпиони и видните местни дейци бяха купени, но формално тези станции си оставаха независими. Такава беше и „Серпуховска“.

В един от водещите към нея участъци беше спрял навеки влак, неуспял да се добере до съседната „Тулска“. Заселен от сектанти и поради тази причина отбелязан на Истоминовата схема със сухо католическо кръстче, влакът се бе превърнал в загубен насред черната пустош чифлик. Ако не бяха бродещите из съседните станции мисионери, Истомин нямаше да има абсолютно нищо против сектантите. Впрочем божиите пастири не достигаха до „Севастополска“ и не създаваха особени проблеми на минаващите покрай тях пътници, освен че ги забавяха малко със своите душеспасителни разговори. При това вторият тунел от „Тулска“ до „Серпуховска“ беше чист и пуст и местните кервани използваха него.