Дмитрий Глуховски - Метро 2034

В запотената шпионка на вратата се виждаше сякаш познат профил: дебел врат, обръснат до блясък череп, леко сплескан нос. Но нощният гост кой знае защо беше застинал в профил, с наведена глава, и не правеше опити да разреди сгъстилата се тишина. Поглеждайки със съжаление към отворената бутилка с домашна бира на масата, полковникът си пое дълбоко дъх и отключи вратата. Кодексът изискваше да се помага на своите, без да се прави разлика между живи и мъртви.

Хънтър откъсна поглед от пода едва когато вратата се отвори; стана ясно защо е криел другата половина на лицето си. Боял се е, че старецът просто няма да го познае. Дори виделият какво ли не полковник, за който командването на гарнизона на „Севастополска“ беше просто почетна пенсия в сравнение с предишните бурни години, при вида му се намръщи като попарен, а после виновно се разсмя — един вид: „извинявай, не се сдържах“.

Гостът дори не се усмихна в отговор. За изминалите месеци жестоките рани, обезобразили лицето му, бяха успели да позаздравеят, но въпреки това той не напомняше с нищо за предишния Хънтър.

Той категорично отказа да обясни своето чудодейно спасение и последвалото го отсъствие и просто не отговаряше на въпросите на полковника, сякаш не ги е чул. И, което беше още по-лошо, помоли Денис Михайлович да не казва на никого за появата му, като му напомни за стар дълг. На полковника му се наложи да се пребори със здравия си разум, нашепващ му веднага да извести началниците. Така че той остави Хънтър на мира.

Впрочем старецът предпазливо направи свои проучвания. Гостът му не се бе забъркал в нищо, отдавна го бяха оплакали и никой не го търсеше. Наистина, тялото му така и не беше намерено, но на полковника уверено му бе казано, че ако Хънтър е оцелял, непременно би напомнил за себе си. С което полковникът беше съгласен.

Затова пък, както често се случва с безследно изчезналите, Хънтър — а по-точно неговият размит и поукрасен образ — беше изплувал в поне десетина полуреалистични митове и легенди. Изглежда, тази роля напълно го устройваше и той не бързаше да разубеждава приятелите си, които го бяха погребали жив.

Помнейки добре своите неплатени сметки, Денис Михайлович си направи правилните изводи, успокои се и дори започна да помага на Хънтър: не се обръщаше към него по име пред свидетели и без да задълбава в подробности, приобщи към тайната и Истомин.

На началника на станцията, общо взето, му беше все едно — бригадирът изработваше прехраната си с лихвите, като денуваше и нощуваше на бойната линия в южните тунели. Почти не го виждаха на станцията: идваше веднъж седмично, когато бе денят му за баня. И дори да се беше наврял в този пъкъл само за да се скрие там от някакви неведоми преследвачи, това не притесняваше Истомин, който никога не се гнусеше да ползва услугите на легионери с тъмна биография. Достатъчно беше Хънтър да се бие — а точно в това отношение нямаше никакви проблеми.

Още след първата битка роптаещите патрулни, недоволни от високомерието на новия командир, веднага млъкнаха. След като видяха как той методично, пестеливо, с нечовешки, студен екстаз унищожава всичко, което е разрешено да се унищожава, всеки си направи някакви изводи за него. Повече никой не се опита да се сприятели с необщителния бригадир, но всички му се подчиняваха безпрекословно, така че никога не му се наложи да повиши своя тих, дрезгав глас. В този глас имаше нещо хипнотично и дори началникът на станцията започваше да кима покорно всеки път, когато Хънтър се обърнеше към него — дори без да го дослуша докрай, а просто така — за всеки случай.

За първи път през последните дни в кабинета на Истомин започна да се диша по-леко — сякаш тук току-що се беше разразила и отминала беззвучна буря, донесла дългоочаквано спадане на напрежението. Вече нямаше за какво да се спори. По-добър боец от Хънтър не съществуваше, а ако и той загинеше в тунелите, на севастополци им оставаше само едно.

— Да се разпоредя ли за подготовка на операцията? — предложи пръв полковникът, знаейки, че началникът на станцията така или иначе ще заговори за това.

— Три денонощия трябва да са ти достатъчни. — Истомин щракна със запалката и примижа. — Няма да можем да ги чакаме повече. Колко хора ще са необходими, как мислиш?

— Един ударен отряд вече чака заповеди, ще се заема с другите, там има още двайсет души. Ако вдругиден няма никакви вести за тях — полковникът кимна към изхода, — обявявай всеобща мобилизация. Ще си пробиваме път.