Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Истомин отново плъзна поглед надолу по линията. „Тулска“? Постепенно подивяващо селище, за което остават трохи от минаващите покрай него севастополски конвои и изпечените серпуховски търгаши. Живеят с каквото Бог даде: един оправя най-различни механични вехтории, друг ходи да заработи нещо на ханзейската граница, като клечи по цели дни в очакване на поредния строител с робовладелски маниери. „Също живеят бедно, но поне в очите им я няма мазната серпуховска нечестност — помисли си Истомин. — И там има много повече ред. Сигурно опасността ги сплотява.“

Следващата станция, „Нагатинска“, беше означена на схемата с къса чертичка, което означаваше, че е незаселена. Това беше истина само отчасти: на нея никой не се задържаше дълго, но ако все пак се случеше някой да се застои, той виждаше, че там гъмжи от най-разнообразна паплач, водеща сумрачно, полуживотинско съществуване. В непрогледния мрак се сплитаха избягали от чужди очи двойки. Друг път между колоните пламваше хилав лагерен огън, край който се рояха тунелни душегубци, отишли на тайно събрание.

Но за нощуване тук оставаха само неосведомените или най-отчаяните: далеч не всички от посетителите на станцията бяха хора. При по-внимателно вглеждане в шепнещия, желеобразен мрак, с който беше запълнена „Нагатинска“, понякога се мяркаха наистина кошмарни силуети. И от време на време бездомниците биваха разпъждани от продиращ спарения въздух ужасен вопъл на някой несретник, завличан в нечие убежище, за да бъде изяден там на спокойствие.

Скитниците не се осмеляваха да припарват отвъд „Нагатинска“ и до самата отбранителна линия на „Севастополска“ се простираше „ничия земя“. Разбира се, това беше условно название: тази земя си имаше собственици, които бдяха на своите граници и дори севастополските разузнавателни групи предпочитаха да избягват срещите с тях.

Но сега в тунелите се беше появило нещо ново. Невиждано. Поглъщащо всички, опитващи се да минат по уж отдавна изучения маршрут. И откъде можеше той да знае дали станцията му — дори и да призове на оръжие всичките си боеспособни жители — ще събере достатъчно войнство, за да се пребори с това нещо… Истомин се надигна тежко от масата, дотътри се до картата и очерта с химически молив отрязъка между точките с надписи „Серпуховска“ и „Нахимовски проспект“. Сложи отстрани дебел въпросителен знак. Искаше да го нарисува срещу Проспекта, но се получи срещу „Севастополска“.

На пръв поглед „Севастополска“ изглеждаше необитаема. На платформата не се забелязваше и следа от обичайните армейски палатки, в които най-често живееха хората на другите станции. Тук, едва очертани от няколкото слаби лампи, тъмнееха единствено наподобяващите мравуняци окопи, направени от чували с пясък. Но огневите позиции пустееха, а върху оскъдните квадратни колони лежеше гъст слой прах. Всичко беше направено така, че ако тук попаднеше външен човек, непременно би решил, че станцията е изоставена.

Но ако на неканения гост му хрумнеше да се задържи поне за малко, той рискуваше да си остане тук завинаги. Денонощно дежурещите на съседната „Каховска“ картечари и снайперисти заемаха местата си в окопите за броени секунди. Вместо слабите лампи под тавана избухваха безмилостни живачни прожектори, изгарящи ретините на привикналите към тъмнината на тунелите хора и чудовища.

Платформата беше последната и най-грижливо обмислена отбранителна линия на севастополци. Техните жилища се разполагаха в утробата на тази привидно изоставена станция, в колекторите под пероните. Под гранитните плочки на пода, скрит от чужди очи, се намираше още един етаж — по площ неотстъпващ на основната зала, но разбит на множество клетки. Добре осветени, сухи и топли стаи, равномерно бучаща апаратура за прочистване на въздуха и водата, хидропонни оранжерии… Обитателите на станцията изпитваха усещане за безопасност и уют едва когато се скриеха още по-дълбоко под земята.

Омир знаеше, че решителното сражение го очаква не в северните тунели, а у дома. Промъквайки се по тесния коридор покрай полуотворените врати на чуждите жилища, той се тътреше все по-бавно, приближавайки се към жилището си. Трябваше да обмисли тактиката още веднъж и да изрепетира репликите си. Оставаше му все по-малко време.

— Какво да направя? Заповед… Сама знаеш каква е ситуацията. Дори не ме попитаха. Но защо се държиш като малко момиче? Просто е смешно! Не, не съм се натискал да ме изпратят! Не мога. Какви ги говориш? Естествено, че не мога. Да се измъкна? Та това е дезертьорство! — мърмореше си той под носа, ту с възмутена решителна интонация, ту преминавайки в минор и опитвайки се да уговори ласкаво някого.