Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Омир слушаше в главата си упреците й толкова ясно, сякаш тя в момента говореше на глас. Чувстваше се отвратително, но вече беше късно да отстъпва. Понечваше да отвори уста, за да се извини, да я стопли с някоя дума, но се задавяше, разбирайки, че всяка от тези думи само ще подклади огъня.

А над главата на Елена плачеше Москва — грижливо сложена в рамка, на стената висеше цветна снимка на Тверска под прозрачен летен дъжд, изрязана от стар гланцов алманах. Някога, отдавна, във времената на предишните му скитания из метрото, цялото имущество на Омир се свеждаше до дрехите му и до тази снимка. Другите носеха в джобовете си откъснати от мъжки списания измачкани страници с голи красавици, но според Омир те не можеха да заменят жива жена дори за няколко кратки, изпълнени със срам минути. А ето тази снимка му напомняше за нещо безкрайно важно, неизразимо прекрасно… И загубено завинаги.

Прошепвайки неловко „прости ми“, той излезе в коридора, внимателно затвори вратата след себе си и безсилно приклекна. Вратата на съседите беше отворена, на прага си играеха хилави безцветни деца — момче и момиче. Когато видяха стареца, те застинаха; натъпканото с парцали и криво-ляво зашито мече, което не бяха успели да си поделят, самотно тупна на пода.

— Чичо Коля! Разкажи ни приказка! Ти обеща да ни разкажеш, когато се върнеш! — втурнаха се те към Омир.

— Каква приказка? — Той не можеше да им откаже.

— За безглавите мутанти! — извика радостно момчето.

— Не! Аз не искам за мутантите! — навъси се момичето. — Те са страшни, страх ме е!

— А тогава каква искаш, Танюша? — въздъхна старецът.

— Тогава за фашистите! И партизаните! — вметна момчето.

— Не… На мен ми харесва за Изумрудения град… — каза Таня с щърба усмивка.

— Но аз ви я разказах едва вчера. Може би за войната между Ханза и червените?

— За Изумрудения град, за Изумрудения град! — завикаха и двамата.

— Е, добре — съгласи се старецът. — Някъде далеч по Соколническа линия, след седем пусти станции, отвъд три срутени метромоста, след хиляди, хиляди траверси, лежи вълшебен подземен град. Този град е омагьосан и в него не могат да влизат обикновените хора. В него живеят вълшебници и само те умеят да излизат от градските порти и да се връщат обратно. А на повърхността на земята над тях се издига огромен могъщ замък с кули, в които по-рано са живеели тези мъдри вълшебници. Този замък се нарича…

— Вирситетът! — възкликна момчето и погледна тържествуващо сестра си.

— Университетът — потвърди Омир. — Когато станала голямата война и на земята започнали да падат ядрени ракети, вълшебниците слезли в своя град и омагьосали входа, за да не попаднат при тях злите хора, които започнали войната. И те живеят… — той се задави и млъкна.

Елена стоеше, облегната на касата на вратата, и го слушаше. Омир не беше забелязал кога е излязла в коридора.

— Ще ти подредя раницата — изрече хрипкаво тя.

Старецът се приближи до Елена и я хвана за ръката. Тя го прегърна — неловко и свенливо заради чуждите деца — и попита:

— Скоро ли ще се върнеш? Всичко ли ще бъде наред с теб?

И Омир, за хиляден път през дългия си живот смаян от безграничната женска любов към обещанията — независимо дали възможни за изпълнение, или не, — каза:

— Всичко ще бъде наред.

— Вие вече сте толкова старички, а се целувате като младоженец и младоженка! — направи гримаса на неприязън момиченцето.

— А тате казва, че това не е истина, че няма никакъв Изумруден град! — съобщи заядливо момченцето.

— Може и да няма — сви рамене Омир. — Та нали това е приказка. А как ще изкараме тук без приказки?

Наистина се чуваше страшно лошо. Гласът едва пробиваше фона от пращене и шум. Той се стори смътно познат на Истомин — май беше на един от тримата разузнавачи, изпратени към „Серпуховска“.

— На „Тулска“… Не можем… „Тулска“… — опитваше се да обясни нещо той.

— Разбрах ви, вие сте на „Тулска“ — извика в слушалката Истомин. — Какво се е случило? Защо не се връщате?

— „Тулска“! Тук… Не бива… Главното е, че не бива… — Краят на фразата се изгуби в проклетите смущения.

— Какво не бива? Повторете, какво не бива?!

— Не бива да се щурмува! В никакъв случай не щурмувайте! — неочаквано ясно изрече гласът в слушалката.

— Защо? Какво става при вас, по дяволите? Какво се е случило?! — изкрещя началникът.

Но гласът вече не се чуваше; като плътна вълна придойде някакво бучене, а после слушалката замлъкна. Но Истомин не искаше да повярва в това и все не я пускаше.