Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Какъв е бил гласът му?! — избухна полковникът, карайки ординареца деликатно да отстъпи на няколко крачки. — И твоят ще стане същият, като ти мушнат карфици под ноктите! А с помощта на шлосерски клещи може и за цял живот да ти превърнат баса във фалцет!

На него вече всичко му беше ясно — направил бе своя избор. Отървал се от съмненията, той отново се чувстваше в свои води и оръжието само се набутваше в ръката му, каквото и да мрънкаше Истомин.

Началникът на станцията не бързаше с отговора, позволявайки на вбесения полковник да изпусне парата.

— Ще почакаме — каза той най-накрая примирително, но твърдо.

— Два дни. — Старецът скръсти ръце на гърдите си.

— Два дни — кимна Истомин.

Полковникът се завъртя на пети и се понесе към казармата. Нямаше намерение да губи скъпоценни часове. Командирите на ударните отряди вече цял час го чакаха в щаба, настанени от двете страни на дъсчена маса. Пустееха само двата стола, сложени откъм тясната страна — неговият и на Истомин. Но този път щеше да се наложи да започнат без ръководството.

Началникът на станцията не обърна внимание на тръгването на Денис Михайлович.

— Брей, как ни се смениха ролите, а? — каза Истомин, неясно дали на него или на самия себе си.

Обърна се, без да дочака отговор, натъкна се на сконфузения поглед на ординареца, махна с ръка, освобождавайки го.

„Не мога да го позная полковника. До вчера категорично отказваше да отдели дори един излишен боец — мислеше началникът. — Нещо усеща това старо куче. Но този негов нюх дали не го подвежда?“

Усетът на самия Истомин пък подсказваше нещо друго: да се притаи. Да чака. Странното позвъняване само засили лошото му предчувствие, че на „Тулска“ тежката им пехота щеше да се изправи лице в лице с тайнствен, непобедим противник.

Владимир Иванович порови из джобовете си, намери запалката си, щракна я. И докато над главата му се виеха накъсани кръгчета дим, той не се помръдваше от мястото си и не откъсваше поглед от тъмната яма на тунела, хипнотизиран от гледката като заек пред питон.

След като допуши цигарата си, той отново поклати глава и тръгна към стаята си. Ординарецът излезе от сенките и го последва на почтително разстояние.

Глухо изщракване — и ръбестите сводове на тунела се озариха на поне петдесет метра напред. Фенерът на Хънтър по размерите и мощността си приличаше повече на прожектор. Омир въздъхна безшумно — през последните минути не можеше да се отърве от глупавото си хрумване, че бригадирът няма да поиска да запали светлина, понеже очите му така и така могат да се справят и без нея.

С навлизането си в тъмния участък Хънтър започна все по-малко да прилича на човек. Движенията, му придобиха животинска грация и устрем. Комай палеше фенера само заради спътниците си, докато самият той се осланяше повече на други сетива. Често сваляше шлема си, обръщаше ухо към тунела и се вслушваше, и дори — което засили подозренията на Омир — от време на време застиваше, за да подуши ръждивия въздух.

Плъзгаше се безшумно на няколко крачки напред и не се обръщаше към останалите, сякаш забравил за съществуването им. Ахмед, който бе дежурил рядко на южната застава и не беше свикнал със странностите на бригадира, с недоумение побутваше стареца в хълбока — какво му има на тоя? Омир само разперваше ръце — нима това може да се обясни с две думи?

Защо изобщо му бяха притрябвали те двамата? Хънтър, изглежда, се чувстваше в тукашните тунели доста по-уверено от Омир, на когото уж бе отредил ролята на туземец водач. А старецът, ако някой го попиташе, би могъл да разкаже доста работи за тукашните места — и небивалици, и истина, понякога много по-страшна и необичайна, отколкото най-невероятните истории на скучаещите около самотния лагерен огън патрулни.

В главата си Омир държеше своя собствена карта на метрото — не като тази на Истомин. Там, където върху картата на началника на станцията зееше пустота, Омир запълваше със свои собствени означения и пояснения цялото свободно пространство. Вертикални шахти, достъпни служебни помещения или такива, до които достъпът е бил спрян, паяжина от проходи, свързващи линиите. На неговата схема между „Чертановска“ и „Южна“ — през една станция надолу от „Севастополска“ — имаше множество разклонения от линията, водещи към гигантското метродепо „Варшавско“, оплетено от жилите на десетки тунели утайници без изход. За Омир, с неговия свещен трепет пред мотрисите, депото беше мрачно и мистично място, нещо като гробище на слонове. Старецът би могъл да говори с часове за него — стига да се намереха слушатели, готови да му повярват.