Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Омир смяташе участъка „Севастополска“ — „Нахимовски“ за доста сложен. Правилата за безопасност и просто здравият разум изискваха пътниците да се придържат заедно, да се придвижват бавно и предпазливо, да изследват грижливо стените и пода пред себе си. И дори в този участък, където всички люкове и пукнатини бяха трикратно зазидани и пломбирани от севастополските инженерни бригади, в никакъв случай не биваше да оставят тила си без защита.

Разпореният от лъча на фенера мрак се слепваше веднага зад гърбовете им, ехото на крачките им се накъсваше, отразявайки се от преградите на неизброимите тюбинги, и някъде далеч тъжно подпяваше уловеният във вентилационните кладенци вятър. Отгоре падаха едри еластични капки, събирали се бавно в процепите на тавана — може и да бяха просто вода, но Омир се стараеше да ги избягва. За всеки случай.

В отдавнашните времена, когато разрастващият се на повърхността град чудовище живееше трескавия си живот, а метрото все още изглеждаше на неспокойните граждани просто като бездушна транспортна система, още тогава младият Омир, когото всички наричаха просто Коля, бродеше по участъците с фенер и желязна кутия с инструменти.

За обикновените простосмъртни пътят нататък беше забранен, на тях им се полагаха само петдесетина изчистени до блясък мраморни зали и облепени с шарени реклами тесни вагони. Прекарвайки всекидневно по два-три часа в бучащите и поклащащи се мотриси, милиони хора не съзнаваха, че им се позволява да видят само една десета от неимоверно огромното царство, ширнало се под земята. И за да не се замислят за истинските му размери, за това, накъде водят незабележимите врати и железните прегради, тъмните странични разклонения на тунелите и затворените за вечен ремонт проходи, отвличаха вниманието им с блестящи до дразнене в очите картини, предизвикателни глупави лозунги и механични гласове на рекламни обяви, които не позволяваха на хората да се отпуснат дори когато са на ескалаторите. Във всеки случай така му се струваше на младия Коля, след като започна да прониква в тайните на тази държава в държавата.

Лекомислената многоцветна схема на метрото, висяща във вагоните, беше предназначена да убеждава любопитните, че пред тях се намира един изключително цивилен обект. Но в действителност забавно оцветените линии бяха обвити от невидимите разклонения на тайни тунели, по чиито тежки гроздове висяха военни и правителствени бункери, а участъците се съединяваха с мрежа от катакомби, изкопани под града още от езичниците.

През юношеските години на Коля, когато страната му беше прекалено бедна, за да се състезава с останалите по сила и амбиции, а денят на Страшния съд изглеждаше безкрайно далечен, в направените в очакването му бункери и убежища се трупаше прах. Но заедно с парите се върна и някогашното високомерие, а подир него — и недоброжелателите. Многотонните, доста ръждясали чугунени врати бяха отворени със скърцане, запасите от продоволствия и медикаменти бяха обновени, а въздушните и водните филтри — приведени в готовност.

Тъкмо навреме.

Постъпването на работа в метрото за него, родения в друг град бедняк, беше като приемане в масонска ложа. От отритнат безработен той се превръщаше в член на могъща организация, заплащаща щедро скромните услуги, които можеше да й окаже, и обещаваща да го приобщи към съкровените тайни на мирозданието. Заплатата му се стори доста съблазнителна, а към бъдещия кантонер нямаше почти никакви специални изисквания.

Не веднага, постепенно, от неохотните обяснения на новите си колеги започна да осъзнава защо метрополитенът е принуден да примамва сътрудници с високи заплати и надбавки за вреден труд. Работата не беше в напрегнатия график, нито пък в доброволното отказване от дневната светлина. Не, ставаше въпрос за съвсем различен вид опасности.

Като скептично настроен човек, той не вярваше в непрестанните мрачни слухове за необясними събития. Но веднъж от обхода на къс задънен участък не се върна негов приятел. Кой знае защо, изобщо не организираха издирване — началникът на смяната обречено махна с ръка, — а подир приятеля му пак така безследно изчезнаха и всички документи, потвърждаващи, че той някога е работил в метрото. Коля беше единственият, който заради младостта и наивността си изобщо не можа да се примири с неговото изчезване. Най-накрая един от преките му началници, оглеждайки се плашливо, му съобщи, че приятеля му „са го взели“. Така че Омир, повече от всеки друг, беше наясно, че в московските подземия са се случвали лоши неща и дълго преди мегаполисът да загине, обгорен от диханието на Армагедон…