Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И да не виждаш онова, в което се е превърнала станцията сега. Това гротескно гробище, където не може да се постигне покой, тези зловещи редици от оглозгани скелети, гниещи трупове и късове от нечии туловища. Отвратителните създания алчно мъкнеха тук всичко, което успяваха да докопат в пределите на обширните си владения — повече, отколкото можеха да изядат наведнъж. Трупаха запаси. Тези запаси гниеха и се разлагаха, но въпреки това съществата продължаваха да ги влачат, без да спират.

Купищата мъртво месо противоестествено шаваха, сякаш дишаха, и отвсякъде наоколо се разнасяше противен стържещ звук. Лъчът улови една от странните фигури: дълги възлести крайници, сбръчкана, увиснала, покрита с гънки сива кожа, лишена от окосмяване… Мътните очи са опулени, огромните ушни раковини се движат, живеят свой живот.

Съществото издаде прегракнал звук и бавно се затича в тръс към отворената врата на вагона, използвайки и четирите си крака-ръце. От останалите купчини също толкова лениво започнаха да излизат други трупоядци, като недоволно сумтяха и хълцаха, зъбейки се на пътниците.

В изправено положение те едва достигаха до гърдите дори на ниския Омир, при това той прекрасно знаеше, че плашливите твари не биха нападнали силен, здрав човек. Но ирационалният ужас пред тези създания извираше от нощните кошмари на Омир; в тези свои сънища той, изнемощял и изоставен, лежеше сам в запустялата станция, а гадините се примъкваха все по-близо. Както акулите в океана от километри усещат мириса на капка кръв, така и тези същества чувстваха приближаващата се чужда смърт и бързаха да я регистрират.

„Старчески страхове“, казваше си презрително Омир, който навремето беше изчел доста учебници по приложна психология. Обаче това не помагаше.

Трупоядците не се страхуваха от хората. На „Севастополска“ биха сметнали за престъпно разточителство хабенето на патрони за отблъскващите, но като че ли безвредни консуматори на мърша. Преминаващите покрай станцията кервани се стараеха да не им обръщат внимание, макар и понякога трупоядците да се държаха предизвикателно.

Тук се беше наплодило огромно множество от тях и докато тримата пътници навлизаха все по-навътре в станцията, с противно хрущене, мачкайки с ботуши разхвърляните по пода нечии дребни костици, все нови и нови твари неохотно се откъсваха от пиршеството и се разбягваха по укритията си. Леговищата им бяха разположени в мотрисите и заради това Омир ги мразеше още повече.

Херметичната порта на „Нахимовски проспект“ бе отворена. Смяташе се, че ако човек премине бързо покрай Проспекта, дозата облъчване няма да е голяма и няма да застраши здравето му, но беше забранено да се спира тук. По някаква случайност и двете мотриси бяха относително добре запазени — стъклата бяха цели, през отворите на вратите се виждаха зацапаните седалки, синята боя от железния корпус нямаше намерение да избелява.

Насред залата се извисяваше истинска могила, направена от преплетените скелети на незнайни създания. Когато се изравни с нея, Хънтър изведнъж спря. Ахмед и Омир се спогледаха тревожно, опитвайки се да определят откъде може да идва опасността. Но причината за забавянето се оказа друга.

В подножието на могилата, хрупайки и ръмжейки, двама дребни трупоядци с апетит оглозгваха кучешки скелет. Не понечиха да се скрият — или, твърде увлечени от трапезата, не бяха обърнали внимание на сигналите на събратята си, или не бяха успели да се преборят с лакомията си.

Примижали пред срязващата светлина на фенера на бригадира, те, без да спират да дъвчат, започнаха бавно да отстъпват към най-близкия вагон, но изведнъж един след друг се катурнаха и рухнаха на пода с глух удар, като чували с карантия.

Омир погледна изумено Хънтър, който прибираше в кобура под мишницата си тежкия армейски пистолет, цевта бе удължена с цилиндър на заглушител. Лицето на бригадира остана непроницаемо и безжизнено, както обикновено.

— Сигурно са били много гладни — промърмори Ахмед под нос, разглеждайки с интерес и погнуса локвите, в които от раздробените черепи на убитите твари изтичаше тъмна течност.

— Аз също съм — внезапно изрече неразбираемо командирът, карайки Омир да потръпне.

Без да се обръща към спътниците си, Хънтър продължи да крачи напред, а на стареца му се стори, че отново чува утихналото допреди миг лакомо ръмжене. С какво усилие всеки път самият той надделяваше над съблазънта да пусне по някой куршум в тези гадини! Баеше си разумни, успокояващи приказки и в края на краищата надделяваше над изкушението, доказвайки си, че е зрял човек, че умее да обуздава кошмарите си и не допуска те да го карат да полудява. Ала Хънтър очевидно нямаше никакво намерение да се бори с импулсите си. Правеше каквото си пожелаеше.