Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Намиращите се след „Нахимовски проспект“ станции „Нагорна“, „Нагатинска“ и „Тулска“ нямаха свои изходи, а и хората, живеещи на две от тях, бяха твърде плахи, за да се осмелят да се качат горе. За Омир беше абсолютна загадка откъде сред тази пустош би могъл да се вземе жив човек. И все пак му се искаше да вярва, че Хънтър е дошъл на станцията им именно от повърхността.

Защото имаше само още един, последен вариант за това откъде можеше да се е появил бригадирът. Този вариант се мярна в мислите на стария безбожник против волята му, докато се опитваше да успокои дишането си и да настигне стремително летящия напред, сякаш изобщо без да докосва земята, тъмен силует.

Отдолу?

— Имам лошо предчувствие — обади се Ахмед с тих глас, така че Омир да успее да го чуе, а леко откъсналият се от тях бригадир — не. — Не тръгнахме когато трябваше. Вярвай ми, толкова пъти съм бил тук с керваните. Днес не е хубаво на „Нагорна“…

Дребните разбойнически шайки, отдъхващи от грабежите на тъмните спирки по-надалеч от Околовръстната линия, отдавна вече не се осмеляваха да се приближават до севастополските кервани. При звука на синхронното тракане на подкованите ботуши, известяващо за приближаването на тежката пехота, те можеха да си мечтаят само за едно — да се махнат от пътя колкото се може по-скоро.

Не, не заради тях и не заради четириръките лешояди от „Нахимовски проспект“ тези кервани винаги бяха толкова добре охранявани. Желязното обучение и безстрашието, способността за броени секунди да се свият в железен юмрук и да унищожат всяка осезаема заплаха с ураганен огън — всичко това бе направило севастополските конвои еднолични господари на тунелите от собствените блокпостове до самата „Серпуховска“… Само да не беше „Нагорна“.

„Нахимовски“ с неговите страхове беше останал зад гърбовете им, но нито Омир, нито Ахмед дори за миг не почувстваха облекчение. Станцията „Нагорна“, непретенциозна и невзрачна, се беше превърнала в последна спирка за мнозина пътници, отнесли се към нея без нужното внимание. Клетниците, озовали се случайно на съседната „Нагатинска“, се тълпяха по-надалеч от лакомото гърло на тунела, водещ на юг, към „Нагорна“. Сякаш това би могло да ги предпази… Сякаш онова, което излизаше да вършее от южния тунел, би го домързяло да се разходи малко повече, за да си избере плячка по свой вкус.

При преминаването през „Нагорна“ се налагаше да се разчита само на късмета, защото тази станция не признаваше никакви закономерности. Понякога безмълвно позволяваше пътниците да минат покрай нея, като само ги подплашваше с кървави отпечатъци върху стените и набраздените железни колони — като че ли някой се е опитвал да се изкатери по-нависоко по тях, с надеждата да се спаси. Броени минути след това поредната група пътешественици можеше да получи такъв прием, че загубата на половината приятели да изглежда като победа за онези, които са оцелели.

Тя не можеше да се засити. Нямаше любимци. Не се поддаваше на изучаване. „Нагорна“ изглеждаше на жителите на всички околни станции като въплъщение на произвола на съдбата. И тя беше главното изпитание за онези, които решат да се отправят от Околовръстната линия към „Севастополска“ — и наобратно.

— Едва ли „Нагорна“ е могла да направи това сама… — Ахмед, който подобно на много други севастополци беше суеверен, предпочиташе да говори за тази станция като за живо същество.

Нямаше нужда Омир да пита или да уточнява — самият той в момента също се питаше дали „Нагорна“ може да е погълнала изчезналите кервани и всички разузнавачи, пратени да ги търсят.

— Всичко е възможно, но чак пък толкова народ да изчезне едновременно… — съгласи се той. — Щеше да й приседне…

— Защо говориш така? — цъкна злобно към него Ахмед и вдигна ръка — или в развълнуван жест, или пък готвейки се да нанесе шамара, който старецът явно си беше изпросил. — Ти със сигурност няма да й приседнеш!

Омир премълча, сдържайки огорчението си. Не вярваше, че „Нагорна“ може да ги чуе и да се озлоби. Не и от такова разстояние… Предразсъдъци, всичко е предразсъдъци! Невъзможно е да отдадеш почит на всички подземни идоли — все някого ще настъпиш по мазола. Омир отдавна бе престанал да взема тези неща насериозно, но Ахмед си имаше свои съображения.

Той бръкна в джоба на куртката си, подхвана броеницата, направена от пистолетни патрони с тъпи върхове, и започна да движи устни, молейки на своя си език „Нагорна“ да опрости греховете на Омир. Но, изглежда, или станцията не го разбираше, или беше късно за извинения.