Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Хънтър, доловил нещо със свръхестествения си усет, махна с облечената си в ръкавица длан, карайки ги да спрат, и плавно приклекна.

— Там има мъгла — отрони той, поемайки въздух с ноздрите си. — Какво е това?

Омир се спогледа с Ахмед. И двамата разбираха какво означава това: ловът е започнал и за тях ще бъде необикновен късмет, ако достигнат живи до северните граници на „Нагорна“.

— Как да ти кажа… — отвърна неохотно Ахмед. — Така тя диша…

— Коя? — поинтересува се сухо бригадирът и смъкна раницата от гърба си, явно за да избере подходящ калибър от арсенала си.

— Станция „Нагорна“ — премина в шепот събеседникът му.

— Ще видим — направи презрителна гримаса Хънтър.

Не, на Омир само му се стори, че обезобразеното лице на бригадира оживя — всъщност то си оставаше неподвижно както винаги; просто светлината бе паднала под странен ъгъл.

След стотина метра останалите също видяха мъглата — пълзяща срещу тях по земята тежка бяла димна завеса, която отначало пробва вкуса на ботушите им, после обви коленете им, заля тунела до кръста им… Те сякаш бавно навлизаха в призрачно море, студено и недружелюбно, и с всяка крачка затъваха все по-надълбоко по измамно полегатото дъно, докато главите им не се скриха в мътните му води.

Видимостта беше отвратителна. Лъчите на фенера потъваха в тази странна мъгла като мухи в паяжина; промъкнали се едва няколко крачки напред, те губеха сила, омекваха и увисваха в пустотата — уловени, вяли, покорни. Звуците долитаха трудно, като през пухен дюшек, и дори движенията ставаха по-мудно, сякаш отрядът наистина крачеше не по траверси, а газеше дълбока тиня.

Дишането също се затрудни — но не заради влажността, а заради необичайния тръпчив привкус, който бе придобил въздухът. Не им се искаше да го пускат в белите си дробове — не ги изоставяше усещането, че вдишват в себе си нещо огромно, чуждо, изсмукало от въздуха целия кислород и наситило го със своите отровни изпарения.

Омир за всеки случай отново се скри в респиратора си. Хънтър плъзна поглед по него, бръкна в платнената чантичка под мишницата си и прилепи върху обичайната си маска още една, гумена. Без противогаз остана единствено Ахмед, който или не беше успял да го вземе със себе си, или го бе пренебрегнал…

Бригадирът отново застина, насочвайки разкъсаното си ухо към „Нагорна“, но сгъстилата се бяла мъгла му пречеше да се ориентира в носещите се откъм станцията откъслечни звуци и да ги сглоби в цялостна картина. Като че ли наблизо падна нещо тежко, чу се протяжен крясък, чийто тон беше прекалено нисък не само за човек, но и за животно. Истерично заскърца желязо, като че ли нечия ръка завързва на възел някоя от дебелите тръби, проточили се надлъжно по стените.

Хънтър тръсна глава, сякаш за да се очисти от прилепилата се по него прах, и на мястото на късия картечен пистолет в ръцете му се появи армейски „Калашников“ с удвоен пълнител и подцевен гранатомет.

— Най-накрая — промърмори той под нос.

Те дори не съобразиха веднага, че вече са на самата станция. „Нагорна“ беше залята от мъгла, гъста като свинско мляко, и на Омир, гледащ към нея през запотените стъкълца на противогаза, му се струваше, че е водолаз, проникнал на борда на загинал океански лайнер.

Сходството се допълваше от релефните пана: морски чайки, отпечатани в метала със суров и простичък съветски щемпел. Те приличаха най-вече на отпечатъци на изкопаеми организми, намерени в откъртен скален пласт. „Вкаменелост — това е съдбата и на човека, и на неговото творчество — помисли си Омир. — Само че кой ще я изкопае?“

… Мъглата около тях живееше — точеше се, потрепваше. Понякога в нея се появяваха тъмни сенки — отначало изкорубен вагон или ръждясала будка на дежурен, а след това люспесто туловище или главата на митическо чудовище. И Омир го беше страх дори да си представи кой би могъл да превземе и да обитава кабините и купетата първа класа през десетилетията, изминали от момента на катастрофата. Слушал бе много истории за нещата, случващи се в „Нагорна“, но никога не се беше сблъсквал лице в лице с…

— Ето го! Там, вдясно! — закрещя Ахмед, дърпайки стареца за ръкава.

Изпука сподавен от самоделния заглушител изстрел.

Омир се завъртя с непрепоръчителна за ревматизма му рязкост, но фенерът освети само късче от обшитата с метал ръбеста колона.

— Отзад! Там, отзад! — Ахмед изстреля кратък откос.

Но куршумите му само натрошаваха остатъците от мраморните плочи, с които някога са били облицовани стените на станцията. Каквото и да беше зърнал Ахмед в потрепващия мрак, то се бе разтворило в него невредимо.