Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Онемелият от ужас старец покорно се спусна на колене; изплъзналият се от ръцете му автомат издрънка жално при удара си в релсите. Ахмед запищя с цяло гърло. Създанието бавно се приближаваше, пространството пред двамата се запълваше с огромно като канара туловище. Омир затвори очи, готвейки се да се прости с живота… Съжаляваше само за едно нещо. Една-единствена мисъл човъркаше съзнанието му: „Не успях!“

Но в този момент подцевният гранатомет изплю пламък, в ушите ги удари взривна вълна, която ги зашемети и остави след себе си безкрайно тънко свистене; посипаха се късове изгоряло месо. Ахмед, който пръв успя да се овладее, дръпна стареца за яката, вдигна го на крака и го помъкна след себе си.

Те тичаха напред, като се спъваха в траверсите и се изправяха отново, без да чувстват болка. Държаха се един за друг, защото в бялата мъгла не можеше да се види нищо и на ръка разстояние. Тичаха така, сякаш ги заплашваше не смърт, а нещо неизмеримо по-страшно — окончателно, безвъзвратно развъплътяване, унищожаване и на тялото, и на душата.

Невидими и почти нечути, но изоставащи само на крачка, ги следваха демони — съпровождаха ги, но не ги атакуваха, сякаш си играеха с тях, давайки им илюзията за спасение.

После разбитият мрамор на стените се смени с тунелните тюбинги — бяха успели да се измъкнат от „Нагорна“! И стражите на станцията изостанаха назад — сякаш веригите, свързващи ги със станцията, се бяха опънали до краен предел. Но беше рано да се спира… Ахмед крачеше пръв, като се ориентираше, докосвайки тръбите по стените, и подвикваше на спъващия се, все гледащ да приседне старец.

— А бригадирът? — изхриптя Омир, докато сваляше в движение задушаващия го противогаз.

— Когато мъглата свърши — ще спрем, ще го изчакаме. Малко, сигурно вече е останало много малко! Най-много двеста метра… Да излезем от мъглата. Най-важното е да излезем от мъглата — повтаряше Ахмед заклинанието си. — Ще броя крачките…

Но обкръжаващата ги мараня не се разреди след двеста крачки, нито след триста. „А ако се е разпростряло до самата «Нагатинска»? — помисли си Омир. — А ако вече е погълнало и «Тулска», и «Нахимовски»?“

— Не може да бъде… Трябва… Не е останало много… — измънка за стотен път Ахмед и изведнъж се закова на място.

Омир налетя върху него и двамата се стовариха на земята.

— Стената свърши. — Ахмед объркано поглаждаше траверсите, релсите, влажния и грапав бетон на пода, сякаш опасявайки се, че земята всеки момент ще изчезне предателски изпод краката му, както току-що бе изчезнала в нищото другата му опора.

— Ето я, какво ти става? — Омир напипа наклона на тюбинга, подпря се на него и предпазливо се изправи.

— Извинявай… — Ахмед замълча да посъбере мислите си. — Знаеш ли, там, на станцията… Мислех си, че никога няма да успея да се измъкна от нея. То така ме гледаше… Гледаше в мен, разбираш ли? Беше решило да вземе мен. Мислех, че ще остана там завинаги. И че дори няма да могат да ме погребат.

Изричаше думите с усилие, разделяше се с тях след дълги колебания — срамуваше се от женските си вопли и се опитваше да ги оправдае, макар и да знаеше, че няма как да бъдат оправдани. Омир поклати глава.

— Престани. Аз пък си подмокрих гащите и какво от това? Да вървим, вече наистина трябва да сме близо.

Преследването беше прекратено, сега можеше да се диша спокойно. А и те нямаха никакви сили да бягат и се мъкнеха, облягайки се на стените, и крачка по крачка се приближаваха към избавлението. Най-страшното бе отминало и макар че маранята все още отказваше да отстъпи, рано или късно хищните тунелни течения щяха да я захапят, да я разкъсат и да я повлекат към вентилационните кладенци. Рано или късно двамата щяха да достигнат до населени места и там щяха да изчакат своя забавил се командир.

Това се случи дори по-рано, отколкото можеха да се надяват — вероятно защото в мъглата и времето, и пространството се изкривяваха. До стената се появи водещата към перона чугунена стълбичка, кръглото сечение на тунела се смени с правоъгълно.

— Виж… — прошепна Омир. — Това май е станция! Станция!

— Хей! Има ли някой тук? — развика се Ахмед с всички сили. — Братчета! Има ли някой? — Разтърсваше го истеричен, тържествуващ смях.

Жълтата, немощна светлина на фенерите открояваше в мъгливия мрак повредени от времето и от хората мраморни плочи по стените; нито една от цветните мозайки, които бяха гордостта на „Нагатинска“, не бе оцеляла. И какво се беше случило с облицованите с камък колони? Нима…