Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Макар и никой да не отговаряше на Ахмед, той не се отчайваше и продължаваше да се провиква, да се весели — беше ясно, че в страха си от мъглата бяха потичали малко повечко, но всичко вече бе свършило. Обаче Омир продължаваше да търси нещо тревожно по стените, облизвайки ги с мъждивия лъч; подозренията го сковаваха.

И ето че най-накрая попадна на железните букви, вковани в напукания мрамор.

„НАГОРНА“…

Баща й казваше: завръщанията никога не са случайни. Завръщанията са, за да се промени нещо, за да се поправи нещо. И тогава сам Господ ни хваща за врата и ни връща на мястото, където случайно сме се изплъзнали от опеката му, за да изпълни присъдата си — или за да ни даде втори шанс.

Затова, продължаваше баща й, той никога не би могъл да се върне от изгнанието на родната им станция. Нямаше повече сили да отмъщава, да се бори, да доказва. Отдавна не се нуждаеше от ничие разкаяние. В онази стара история, която му бе струвала целия предишен живот и заради която едва не беше изгубил живота си изобщо, всеки си е получил заслуженото, казваше той. Така се бе получило, че те бяха обречени на вечно заточение — бащата на Саша не искаше да оправя нищо, а Господ не надникваше на тази станция.

Планът за спасение — да намери на повърхността работеща след десетилетията бездействие кола, да я стегне, да я зареди с гориво и да се измъкнат от очертания от съдбата затворен кръг — отдавна се беше превърнал в приказка за лека нощ.

За Саша имаше още един път обратно, към голямото метро. Когато в определените дни тя излизаше при моста, за да размени поправени криво-ляво прибори, потъмнели украшения или плесенясали книги срещу храна и някой патрон, се случваше да й предложат доста повече.

Когато осветяха с прожектора от дрезината нейната леко ъгловата, момчешка фигура, търговците си намигаха и примлясваха, подвикваха и даваха обещания. Девойката изглеждаше дива — гледаше ги мълчаливо изпод вежди, напрегната, скрила зад гърба си дълъг нож. Широкият мъжки гащеризон не можеше да скрие нейните дръзко очертани форми. Мръсотията и машинното масло върху лицето й караха сините й очи да сияят още по-ярко, толкова ярко, че някои извръщаха поглед. Белите коси, безвкусно изрязани със същия този нож, който тя винаги стискаше в дясната си ръка, едва прикриваха ушите й; прехапаните й устни никога не се усмихваха.

Бързо съобразили, че не е възможно да се нахрани вълчица с подаяния, хората от дрезината започнаха да опитват да я подкупят със свобода, но тя нито веднъж не им отговори. Те решиха, че е няма. Така беше дори по-лесно. Саша разбираше прекрасно: на каквото и да се съгласи, няма да може да купи две места на дрезината. Другите имаха прекалено много сметки за уреждане с баща й и беше невъзможно тя да ги плати.

Безлики и звучащи гъгниво в черните си военни противогази, те не бяха просто врагове за нея — тя не намираше в тях нищо човешко, нищо, което би могло да я накара да се замечтае нощем насън.

Затова Саша просто трупаше върху траверсите телефоните, ютиите и чайниците, отстъпваше десетина крачки назад и чакаше, докато търговците вземат стоката и хвърлят върху релсите пакети със сушено свинско и злобно разсипят наоколо шепи патрони — за да погледат как тя ще пълзи и ще ги събира.

После дрезината бавно се отдалечаваше и си отиваше в истинския свят, а Саша се обръщаше и си отиваше вкъщи, където я чакаше купчина от повредени прибори, отвертка, поялник и превърнат в динамомашина стар велосипед. Тя го възсядаше, затваряше очи и се пренасяше далече-далече, почти без да мисли, че никога няма да се помръдне от мястото си. И това, че тя самата се беше отказала от помилването, й придаваше сили.

Какво ставаше, по дяволите? По какъв начин се бяха озовали отново тук? Омир трескаво се опитваше да намери обяснение на случилото се. Ахмед изведнъж млъкна — видя накъде е насочил Омир фенера си.

— Тя не ме пуска… — проточи той с пресипнал глас, едва доловимо.

Заобиколилата ги мъгла се сгъсти дотолкова, че едвам се виждаха един друг. Задрямалата при отсъствието на хората „Нагорна“ сега се бе пробудила — тежкият въздух се отразяваше върху гласовете им с неуловими колебания, а в дълбините й се пробуждаха неясни сенки… И нямаше никакви следи от Хънтър… Едно същество от плът и кръв не може да излезе победител в битка срещу фантоми. Веднага щом на станцията й е омръзнало да си играе с него, тя го е обгърнала с разяждащото си дихание и го е смляла жив.