Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Хей! — извика той на Хънтър. — Почакай.

Но бригадирът продължи да марширува напред, сякаш е глух, и на стареца му се наложи да ускори крачка, борейки се със задъхването. Когато се изравниха, Омир, опитвайки се да погледне Хънтър в очите, изстреля:

— Защо ни изостави?

— Аз — вас?

Старецът долови насмешка в безстрастния металически глас и прехапа устни. Наистина, нали той и Ахмед бяха избягали от станцията, оставяйки бригадира сам срещу демоните…

Когато си спомняше колко яростно и безплодно се беше сражавал Хънтър на „Нагорна“, Омир не можеше да се освободи от впечатлението, че обитателите на станцията просто не са приели битката, желана от бригадира. Дали са се уплашили? Или са усетили в него сродна душа… Старецът набра смелост — оставаше още един въпрос, най-сложният:

— Кажи, Хънтър, там, на „Нагорна“… Те защо дори не те докоснаха?

Минаха няколко тягостни минути — Омир не се осмели да настоява, — преди да получи тих, кратък и мрачен отговор:

— Погнусиха се.

Красотата ще спаси света, шегуваше се баща й.

Саша се изчервяваше и скриваше изрисувания пакет от чай в нагръдния джоб на гащеризона си. Найлоновият пакет, който, колкото и да беше странно, бе запазил остатъци от аромата на зелен чай, беше най-скъпото й съкровище. Освен това той й напомняше, че вселената не се изчерпва с безглавото туловище на тяхната станция с четирите й чуканчета тунели, закопана на дълбочина двайсет метра в града гробище Москва. А и че в нея има и магически портал, способен да пренася Саша през десетки години и хиляди километри.

В тукашния влажен климат всяка хартия шеметно повяхваше. Гниенето и плесените изяждаха не просто книгите и списанията — те унищожаваха миналото. Без изображения и хроники човешката памет щеше да се обърква и спъва като недъгав човек без патерици.

Но пакетчето беше направено от найлон, неподвластен на плесента и времето. Бащата на Саша й бе казал, че ще минат няколко хилядолетия, преди той да започне да се разлага. Значи потомците й ще могат да си го предават по наследство, мислеше си тя.

Това беше истинска картина, макар и миниатюрна. В златната рамка, също толкова ярка, колкото и в деня, в който пакетчето е слязло от конвейера, беше затворен изглед, от който на Саша й спираше дъхът. Отвесни скали, потънали в мечтателна лека мъгла, клонести борове, вкопчили се в почти вертикалните склонове, бурни водопади, стоварващи се от високото в пропастта, алено зарево от готвещото се да изгрее слънце… Саша не беше виждала нищо по-прекрасно в живота си.

Тя можеше да седи дълго, изпънала пакетчето върху дланта си, любувайки му се, и все се заглеждаше в леката утринна мъгла, обгърнала далечните планини. И макар че Саша поглъщаше всички намерени от баща й книги, преди да ги продаде за патрони, не й достигаха написаните в тези книги думи, за да опише какво точно чувства, когато гледа високите сантиметри скали и диша с игличките на нарисуваните борове. Фактът, че съществуването на този въображаем свят беше невъзможно, го правеше невероятно притегателен… Тя изпитваше сладка тъга и все предусещаше как за пръв път ще види слънцето… Постоянно се питаше: какво може да се крие зад глупавата табелчица с наименованието на марката чай? Необичайно дърво? Орлово гнездо? Прилепена към склона къщурка, в която двамата с баща й биха могли да живеят?

Именно баща й веднъж, когато Саша не беше навършила и пет годинки, й донесе това пакетче, тогава още пълно — голяма рядкост! Искаше да изуми дъщеря си с истински чай, но тя го изпи мъжествено, като лекарство. Ала найлоновата му опаковка кой знае защо наистина я порази. Тогава на баща й му се наложи да й обяснява какво е изобразено на простичката картина. Условен пейзаж на китайска планинска провинция, подходящ точно за печатане върху чаени опаковки. Но Саша и десет години по-късно го разглеждаше също толкова очаровано, колкото и в деня, в който бе получила подаръка.

А баща й смяташе, че за Саша пакетчето е жалък ерзац на целия свят.

И когато тя изпадаше в блажен транс, съзерцавайки нарисуваната надве-натри фантазия на художника неудачник, на баща й му се струваше, че дъщеря му го укорява за своя осакатен, безкръвен живот. Той винаги се опитваше да се успокои, но не успяваше да се сдържа за дълго. Безуспешно опитвайки се да скрие раздразнението си, за стотен път питаше Саша какво толкова е намерила в скъсаната чаена опаковка.

А тя, бързо криейки малкия шедьовър в джоба на гащеризона си, отговаряше неловко: „Тате… Толкова е красиво!“