Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И все пак Омир не искаше да се отказва от своето ново предназначение. Той се стараеше да не мисли, че просто не е роден за това, че за да си творец на вселени, е нужно въображение, от което беше лишен.

„Просто нямам вдъхновение“, опитваше да си внуши той.

И откъде да се намери то на задушната станция, сред рутината на семейното пиене на чай, селскостопанския труд и дори патрулите, в които го взимаха все по-рядко заради възрастта му? Нужно беше разтърсване, приключение, нажежаване на страстите. Може би тогава задръстените канали в съзнанието му щяха да се отпушат и той би бил способен да твори?

Дори в най-трудните времена хората не изоставяха напълно „Нагатинска“. Тя не беше особено годна за обитаване — тук не растеше нищо и изходите към повърхността бяха затворени. Но за мнозина станцията беше подходяща, за да се скрият от време на време от очите на хората, да преживяват, докато са в немилост, да се уединят с любимата си.

Сега тя беше пуста.

Хънтър безшумно се издигна по непоправимо скърцащата стълба върху перона и спря. Омир го последва с пъхтене и предпазливо озъртайки се. Залата беше тъмна, а във въздуха се носеше прах, който проблясваше в сребристо под лъчите на фенерите. Нарядко разположените купчини от парцали и картоните, върху които обикновено се разполагаха гостите на „Нагатинска“, бяха разпръснати по пода.

Старецът облегна гръб на близката колона и бавно се спусна долу. Някога „Нагатинска“, с нейните изящни цветни пана, направени от различни видове мрамор, беше една от любимите му станции. Но сега, тъмна и мъртва, тя приличаше на предишния си облик не повече, отколкото керамичната снимка на надгробен паметник прилича на живия човек, снимал се преди сто години, без да предполага, че гледа не в обектива, а във вечността.

— Нито една жива душа — изрече объркано Омир.

— Има една — възрази бригадирът, кимвайки към него.

— Имам предвид… — започна старецът, но Хънтър го спря с жест.

В другия край на залата, където завършваше колонадата и докъдето едва достигаше дори прожекторът на бригадира, върху платформата бавно изпълзя нещо…

Омир се наведе настрани, опря ръце в пода и с усилие се изправи. Фенерът на Хънтър изгасна, а самият бригадир сякаш се изпари. Изпотен от страх, старецът напипа предпазителя и притисна в рамото си приклада на автомата. В далечината тихичко изпукаха два изстрела. След като събра смелост, Омир се подаде иззад колоната, а после бързо тръгна напред.

Насред платформата беше застанал Хънтър, а в краката му се гърчеше някаква фигура — превита, жалка. Сякаш направена от кашони и парцали, тя не приличаше много на човешка, и все пак беше именно такава. Човек без възраст и пол, толкова мръсен, че върху лицето му се различаваха само очите; той мучеше нечленоразделно и се опитваше да изпълзи по-надалеч от надвисналия над него бригадир. Явно двата му крака бяха простреляни.

— Къде са хората? Защо тук няма никой? — Хънтър постави ботуша си върху шлейфа на вонящите разкъсани парцали, влачещи се след скитника.

— Всички си отидоха… Изоставиха ме. Останах сам — изхриптя човекът, като гребеше с длани по хлъзгавия гранит, но не успяваше да се помръдне от мястото си.

— Къде отидоха?

— На „Тулска“…

— Какво става там? — вметна приближилият се Омир.

— Откъде да знам? — намръщи се бездомникът. — Тръгнаха натам и изчезнаха. Тях ги питай. Аз нямам сили да се мъкна из тунелите. Тук ще умра.

— А защо тръгнаха? — не отстъпваше бригадирът.

— Страх ги беше, началник. Станцията пустее. Решиха да се промъкнат. Никой не се върна.

— Съвсем никой? — Хънтър помръдна оръжието.

— Съвсем. С изключение на един — поправи се скитникът, който забеляза насоченото дуло и настръхна. — Тръгна към „Нагорна“. Аз дремех. Може и да ми се е присънило.

— Кога беше това?

— Нямам часовник — поклати глава човекът. — Може да е било вчера, а може и преди седмица.

Въпросите секнаха, но дулото на пистолета все така гледаше в очите на разпитвания. Хънтър мълчеше и дишаше странно тежко — сякаш разговорът със скитника му бе отнел твърде много сили.

— Аз може ли да… — започна бездомникът.

— На ти това! — изръмжа бригадирът и преди Омир да успее да съобрази какво става, натисна два пъти спусъка.

Черната кръв от простреляното чело заля отворените очи на клетника и притиснат от куршумите към земята, той отново се превърна в купчина от парцали и картон. Без да вдига очи, Хънтър попълни пълнителя на „стечкина“ с четири патрона и отново скочи върху релсите.