Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И сега, когато на подстъпите към тайнствената „Тулска“ той чуваше обикновен човешки глас, вече не знаеше какво да мисли. Обикновено превземане на станцията? Но кой би могъл да се справи с няколко севастополски десантни групи, кой би могъл да унищожи поголовно всички скитници, промъкващи се към станцията от тунелите, без да пусне да си отидат нито жените, нито старците?

— Трийсет крачки напред! — обяви далечният глас.

Той беше изумително познат и ако имаше малко повече време, Омир би могъл да определи на кого принадлежи. На някой от севастополци?!

Хънтър, люлеейки приспивно калашника в ръцете си, се зае послушно да отброява крачките; старецът успя да направи петдесет срещу трийсетте бригадирски. Отпред смътно се виждаше барикада, сякаш натрупана от случайни предмети. Защитниците й, кой знае защо, не използваха светлина…

— Угасете фенерите! — изкомандва някой иззад преградата. — Единият от двамата — още двайсет крачки напред.

Хънтър щракна превключвателя и продължи да се движи. Омир, отново останал сам, не посмя да не се подчини. В настъпилата тъмнина той приседна на една траверса, внимателно напипа стената и се облегна на нея.

Стъпките на бригадира утихнаха на уреченото разстояние. Разнесоха се гласове: някой неразбираемо разпитваше Хънтър, той рязко отговаряше. Обстановката се нажежаваше — сдържаният, макар и напрегнат тон се смени с ругатни и заплахи. Изглежда, Хънтър искаше нещо от невидимите стражи, а те отказваха да се подчинят.

Двете страни вече крещяха едни срещу други и на Омир му се стори, че всеки момент ще започне да долавя думите… Но различи само една, последната:

— … Възмездие!

В този момент, надвиквайки хората, затрака автомат, а срещу него се разнесе тежко откос на армейски „Печенег“. Старецът се хвърли на земята и изщрака затвора, без да знае дали да стреля, и ако да — в кого. Но всичко свърши, преди той да успее да се прицели.

В краткото прекъсване между куршумите гърлото на тунела издаде протяжно скърцане, което Омир не можеше да сбърка с нищо.

Звукът от затваряща се херметична врата! И в потвърждение на догадката му отпред се разнесе приглушеният тон на стоманата, който прекъсна рязко виковете и грохота на изстрелите.

Едновременно с това затвори и единствения проход към голямото метро.

Лишавайки „Севастополска“ от последната й надежда.

След миг Омир вече беше готов да повярва, че всичко това му се е сторило: и неясният контур на барикадата в края на тунела, и сякаш познатият му глас, изкривен от стария мегафон. Заедно със светлината угаснаха всички звуци и сега той се чувстваше като осъден, на когото преди екзекуцията са сложили чувал върху главата. В непрогледния мрак и внезапно спусналата се тишина светът сякаш изчезна. За всеки случай старецът докосна лицето си, убеждавайки се, че самият той още не се е разтворил в тази космическа чернота.

После, окопитил се, напипа фенерчето и пусна трепкащия лъч пред себе си — нататък, където преди минута се бе разиграло невидимото сражение. На трийсет метра от мястото, където той беше стоял по време на битката, тунелът бе преграден по цялата си дължина и ширина с огромна метална стена, прерязала участъка като гилотина.

Слухът не го беше подвел — някой наистина бе задействал херметичната врата. Омир знаеше за нея, но не очакваше, че все още е възможно да бъде използвана. Оказа се, че е напълно възможно.

Неговите отслабнали от взирането в хартията очи не успяха да забележат веднага човешката фигура, паднала до желязната стена. Омир насочи напред автомата и отстъпи, решил, че това е един от хората от оттатъшната страна, който в суматохата е останал зад борда, но после разпозна в човека Хънтър.

Той не помръдваше. Целият плувнал в пот, старецът се затътри към бригадира, очаквайки да види кървави струи върху ръждясалия метал… Но не. Макар и да бяха стреляли в него с картечница от упор насред главния тунел, Хънтър беше невредим. Допрял осакатеното си ухо до метала, той попиваше доловими само за него шумове.

— Какво стана? — попита предпазливо Омир и се приближи.

Бригадирът не го забелязваше. Той шепнеше нещо — шепнеше на себе си, повтаряйки думите на онези, които бяха останали зад спусналата се врата. Чак след няколко минути се откъсна от стената и се обърна към Омир.

— Връщаме се.

— Какво се случи? — повтори Омир.

— Там има бандити. Необходимо е подкрепление.