Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Тъкачните станове на историята прекратиха работата си. В този свят без бъдеще останаха малцина, интересуващи се от история. Платът се скъса, само една тънка нишка остана цяла.

През първите няколко години след катастрофата Николай Иванович скиташе из препълнените станции, отчаяно надявайки се да открие на някоя от тях семейството си. Надеждата си отиде, но той, осиротял и изгубен, продължаваше да блуждае в тъмнината на метрополитена, без да знае с какво да се заеме в задгробния живот. Изтъканото от смисъла на съществуването му спасително кълбо на Ариадна, което би могло да му посочи верния път в безкрайния лабиринт на тунелите, се беше изплъзнало от ръцете му.

Тъгувайки по отминалите времена, той започна да събира списания, които му позволяваха да си спомни, да помечтае. Размишлявайки за това дали е било възможно да се предотврати Апокалипсисът, се увлече от хрониките и вестникарските анализи. После и самият той започна да пише по малко, като подражаваше на новинарските сводки и разказваше за събитията на онези станции, на които е бил.

И така се получи, че вместо своята загубена пътеводна нишка Николай Иванович придоби друга — реши да стане летописец. Автор на най-новата история — от Края на света до собствения си край. Безпорядъчното и безцелно събиране на вестникарски материали придоби смисъл — сега той беше длъжен старателно да реставрира повреденото платно на времето и да продължи да го тъче ръчно.

Останалите се отнасяха към увлечението на Николай Иванович като към безобидно чудачество. Той с готовност разменяше дела си от продоволствия срещу вестници и преоборудваше своето кътче на всяка станция, на която го отведеше съдбата, в архив. Даваше караули, защото именно край огъня на тристотния метър суровите мъже се заемаха като малки деца да си разказват приказки, от които Николай Иванович можеше да измъкне късчета достоверна информация за онова, което се е случило в други краища на метрото. Съпоставяше десетки клюки, за да извлече от тях фактите, които грижливо записваше в ученически тетрадки.

Работата му позволяваше да се разтоварва, но Николай Иванович не можеше да се отърве от чувството, че я върши напразно. След смъртта му сухите новинарски сводки, грижливо събрани от него в хербариите на тетрадките, просто щяха да се разпаднат на прах, ако за тях не се полагат нужните грижи. Ако някой ден той не се върнеше от дежурство, щяха да започнат да използват вестниците и летописите му за подпалки и те нямаше да стигнат за дълго време.

От потъмнелите с течение на годините хартии щяха да останат само дим и сажди, атомите щяха да се свържат в нови съединения, да придобият друга форма. Материята е почти неунищожима. А това, което той искаше да събере за бъдещите поколения, това неуловимо и ефимерно нещо, което се приютява на хартиените листове, щеше да загине окончателно, завинаги.

Така е устроен човекът — съдържанието на училищните курсове живее в паметта му точно до изпитите в края на годината. И когато забравя зазубреното, той изпитва неподправено облекчение. „Човешката памет е като пясък в пустиня — мислеше си Николай Иванович. — Цифрите, датите и имената на второстепенните държавни дейци остават в нея не по-дълго, отколкото записките, направени с дървена пръчка върху пясък. Изчезват безследно.“

По чуден начин се съхранява само онова, което е способно да завладее фантазията на хората, да застави сърцето да ускори биенето си, да накара човек да се замисли и да съпреживява. Вълнуваща история за велик герой и неговата любима може да надживее историята на цяла цивилизация, прониквайки като вирус в човешкия мозък и преминавайки от баща към син в продължение на стотици поколения.

Когато старецът най-накрая разбра това, от самозван учен започна съзнателно да се превръща в алхимик, от Николай Николаевич — в Омир. И вече посвещаваше нощите си не на съставяне на хроники, а на търсене на формулата за безсмъртие. Сюжет, който би се оказал жизнен като Одисеята, герой, който по дълголетие може да се сравнява с Гилгамеш. И Омир щеше да се постарае да наниже на този сюжет натрупаните от него знания… И в света, в който цялата хартия беше отредена да служи за отопление, където миналото се жертваше с лекота заради единствен миг в настоящето, легендата за такъв герой би могла да зарази хората и да ги спаси от масова амнезия.

Обаче не му се удаваше да открие заветната формула. Героят изобщо не искаше да се появява на бял свят. Преписването на вестникарски статии не можеше да научи стареца да създава митове, да вдъхва живот на глинени големи, да прави измислицата по-увлекателна от реалността. Откъснатите и смачканите листове с незавършените първи глави на бъдещата сага с неубедителни и нежизнеспособни персонажи караха бюрото му да изглежда като бардак. Единственият резултат от нощните бдения бяха тъмните кръгове под очите му и изпохапаните устни.