Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Скоро ще научим всичко сами — извика той на стареца. Омир се наведе над тялото, забравил за погнусата си, взе парче тъкан и покри с него разцепената глава на клошаря. Ръцете му все още трепереха.

— Защо го уби? — попита той със слаб глас.

— Попитай себе си — отвърна приглушено Хънтър.

Сега, дори след като бе събрал цялата си воля в юмрук, той можеше само да вдига и да спуска клепачите си. Странно беше, че изобщо се събуди… За този час, през който се намираше в забрава, цялото му тяло бе покрито от ледената кора на изтръпването. Езикът му беше изсъхнал и прилепнал към небцето, на гърдите му сякаш бяха сложили тежести. Дори не можеше да се прости с дъщеря си, а това беше единственото, заради което си струваше да идва на себе си, без да е довел до края онзи отдавнашен бой.

Саша вече не се усмихваше. Сега тя сънуваше нещо тревожно, беше се свила на кълбо на леглото си, обгърнала се с ръце, намръщена. От детските й години баща й я будеше, ако видеше, че я измъчват кошмари, но сега силите му стигаха само за да мига бавно.

После и това стана твърде уморително.

Той трябваше да продължи да се бори, за да дочака Саша да се събуди. Не беше спирал да се бори вече повече от двайсет години — всеки ден, всяка минута, и беше адски уморен от тази борба. Уморил се беше да се сражава, да се крие, да ловува. Да доказва, да се надява, да лъже.

В помръкващото му съзнание бяха останали само две желания — искаше да погледне още веднъж Саша в очите и жадуваше покой. Но не се получаваше… Преплитайки се с действителността, пред погледа му отново се мяркаха образи от миналото. Трябваше да вземе окончателно решение. Да пречупи или да бъде пречупен. Да накаже или да се покае.

… Гвардейците сгъстиха редиците си. Всеки от тях му беше лично предан. Всеки бе готов да умре веднага, разкъсан от тълпата, и да стреля в невъоръжени. Той беше комендантът на последната непобедена станция, президентът на вече несъществуващата конфедерация. За тях неговият авторитет бе непоклатим, самият той беше безпогрешен и всяка негова заповед щеше да бъде изпълнена незабавно, без колебания. Той щеше да поеме отговорността за всичко, както бе правил винаги.

Ако сега отстъпеше, станцията щеше да потъне в анархия, а после щеше да бъде погълната от растящата пред очите на всички червена империя, която кипеше извън първоначалните си граници, поглъщайки все нови и нови територии. Ако наредеше да се открие огън по демонстрантите, властта щеше да остане в неговите ръце — за известно време. А може би и завинаги — ако не се спреше пред масовите екзекуции и пред изтезанията.

Той вдигна автомата и след миг строят синхронно повтори движението му. В падината на прицела тълпата беснееше — не стотина събрали се заедно хора, а безлика човешка каша. Озъбени муцуни, оцъклени очи, стиснати юмруци.

Той изщрака със затвора и строят отговори по същия начин.

Най-накрая беше дошъл моментът да вземе съдбата си в ръце.

Вдигна дулото нагоре, натисна спусъка и от тавана се посипа мазилка. Тълпата за момент утихна, той даде знак на бойците да наведат оръжието и пристъпи напред. Това беше окончателният му избор.

И най-накрая успя да се освободи от спомените.

Саша все още спеше. Той си пое последен дъх, искаше да я погледне за последен път, но така и не успя да вдигне клепачи. Обаче вместо вечния, непреходен мрак виждаше пред себе си немислимо синьо небе — ясно и ярко като очите на дъщеря му.

— Стой!

От изненада Омир за малко да подскочи на място, но успя да се овладее. Гъгнивият вик на мегафон, долетял откъм дълбините на тунела, завари неподготвен само него. Бригадирът изобщо не се изненада — напрегнат като кобра преди скок, той едва забележимо смъкваше тежкия автомат от гърба си.

Хънтър не само че не отговори на въпроса му, но и изобщо престана да говори със стареца. Хиляда и петстотинте метра от „Нагатинска“ до „Тулска“ се сториха на Омир безкрайни като пътя към Голгота. Той знаеше, че този участък от линията почти със сигурност ще го доведе до гибел, и не беше лесно да се застави да крачи по-бързо. От друга страна, сега беше моментът да се приготви за смъртта и Омир се отдаде на спомените. Мислеше си за Елена, упрекваше се за егоизма си, молеше я да му прости. Със светла тъга се връщаше в онзи вълшебен ден на „Тверска“ под лекия летен дъжд. Съжаляваше, че преди тръгването не се е погрижил за вестниците си.

Приготви се да умре — да бъде разкъсан от чудовища, изяден от огромни плъхове, отровен от отпадъци… Какви други обяснения можеше да даде на това, че „Тулска“ се е превърнала в черна дупка, поглъщаща всичко външно, без да пуска нищо обратно?