Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Бандити? — попита объркано старецът. — Стори ми се, че чух…

— „Тулска“ е превзета от враг. Трябва да си я върнем. Нуждаем се от огнехвъргачки.

— Защо огнехвъргачки? — Омир съвсем се обърка.

— За по-сигурно. Връщаме се. — Хънтър се обърна и закрачи по обратния път.

Преди да го последва, старецът огледа внимателно херметичната врата и се притисна към студената стена, очаквайки също да чуе откъслечни разговори. Тишина…

Омир осъзна, че не вярва на бригадира. Който и да беше врагът, превзел станцията, той се държеше абсолютно необяснимо. На кого би му хрумнало да използва херметична врата само за да се предпази от двама души? Какви бандити биха влезли в продължителни преговори с въоръжени хора на пограничния пост, вместо да ги направят на решето още на подстъпите?

В края на краищата какво можеше да означава зловещата дума „възмездие“, изречена от загадъчните стражи?

Няма нищо по-ценно от човешкия живот, казваше бащата на Саша. За него това не бяха празни думи или азбучна истина. Някога той изобщо не бе мислил така, неслучайно беше станал най-младият боен командир на линията.

Когато си на двайсет, се отнасяш и към смъртта, и към убийството доста по-лекомислено, а целият живот ти се струва игра, която, ако се наложи, можеш да започнеш отначало. Неслучайно всички армии на света се състоят от довчерашни ученици. Но разпореждащите се с играещите си на война младоци са онези, които умеят да виждат в хилядите биещи се и загиващи хора сините и червените стрелки върху картите. Тези, които са способни да забравят за откъснатите крака, за изтърбушените кореми и разбитите черепи, да вземат решение, с което да пожертват рота или полк.

Някога той се бе отнасял с пренебрежение и към враговете си, и към самия себе си и с изумителна за всички лекота се заемаше със задачи, които би трябвало да му струват главата. Но не беше безразсъден и зад всичките му действия се криеха прецизни изчисления. Умен, старателен, и при това равнодушен към живота, той не усещаше неговата реалност, не мислеше за последствията и не се затормозяваше с угризения на съвестта. Не, никога не стреляше в жени и деца, но собственоръчно екзекутираше дезертьори. Почти нечувствителен беше и към болката. Общо взето, всичко му бе все едно.

Докато не срещна майката на Саша.

Тя го привлече — него, свикналия с победите — със своето безразличие. Единствената му слабост, честолюбието, което до момента го беше карало да се хвърля срещу картечния огън, сега го поведе към нов отчаян щурм, неочаквано превърнал се в продължителна обсада.

По-рано не му се бе налагало да полага особени усилия в любовта — жените сами слагаха знамената си в краката му. Разглезен от тяхната сговорчивост, той винаги успяваше да се насити на поредната приятелка, преди да се влюби в нея, и след първата нощ губеше всякакъв интерес към съблазнената. Неговият напор и славата му заслепяваха девойките и малцина от тях се опитваха да изпробват старата изпитана стратегия — да накарат мъжа да чака, за да успее да се запознае с тях.

Но на нея той й беше скучен. Тя не се впечатляваше от наградите му, званията му, бойните и любовните му триумфи. Не отговаряше на погледите му, клатеше глава в отговор на шегите му. И завоюването на тази девойка започна да му се струва истинско предизвикателство. По-сериозно, отколкото покоряването на съседните станции.

Скоро той разбра, че близостта с нея, която трябваше да стане просто свежа резка върху приклада му, се отдалечава все повече и повече — и по време, и по значимост. Тя се държеше така, че той беше доволен, ако успееше да прекара дори час на ден в нейната компания. И дори на това тя се съгласяваше, за да го помъчи. Поставяше под съмнение заслугите му и се подиграваше на принципите му. Ругаеше го за бездушието му. Разклащаше неговата увереност в собствените му сили и цели.

Той търпеше и търпеше. Дори това му харесваше. Покрай нея започна да се замисля. Да се колебае. А по-късно — и да чувства безпомощност, защото не знаеше как да подходи към тази девойка; да чувства съжаление за минутите, което не е прекарал с нея; да чувства дори страх, че ще я загуби, без да е успял да я направи своя. Да чувства любов. И тя го възнагради със знак — сребърен пръстен.

Най-накрая, когато той съвсем отвикна да бъде без нея, тя отстъпи.

След година се роди Саша. Така се получи, че вече не можеше да пренебрегне два живота, пък и сега самият той вече нямаше право да загине.