Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Баща й не би й позволил да остане тук сама, а и в това вече нямаше никакъв смисъл. Освен това Саша знаеше: колкото и далеч да избяга, колкото и отчаяно да се опитва да се измъкне от омагьосания затвор, сега вече никога нямаше да смогне да се освободи напълно от него.

— Тате… Прости ми, моля те — изхлипа тя, съзнавайки, че не може да заслужи прошка.

Свали от пръста му сребърния пръстен и го пусна в джоба на гащеризона си. Взе клетката с утихналия плъх и тръгна на север, оставяйки след себе си върху прашния гранит върволица от кървави следи.

Когато Саша слезе на релсите и влезе в тунела, на празната станция, превърнала се в погребална ладия, се случи необичайно знамение. От гърлото на срещуположния тунел се изтръгна дългият език на пламък, който се стремеше да се добере до баща й. Не го достигна и отстъпи обратно в дълбината на тунела, неохотно признавайки правото на покой на мъртвеца.

— Връщат се! Те се връщат!

Истомин дръпна телефонната слушалка от ухото си и я погледна недоверчиво, сякаш тя беше одушевено същество и току-що му бе разказала глупава приказка.

— Кои те?!

Денис Михайлович скочи от масата, разливайки чая, който образува конфузно тъмно петно върху панталоните му. Човекът прокле чая и повтори въпроса си.

— Кои те? — машинално повтори Истомин в слушалката.

— Бригадирът и Омир — изшумоли слушалката. — Ахмед е убит.

Владимир Иванович попи с носната си кърпа плешивината на главата си, потри слепоочието си под черния ластик на пиратската си превръзка. Съобщаването на роднините за гибелта на бойци влизаше в неговите задължения.

Без да дочака превключването на комутатора, той надникна през вратата и извика на адютанта си:

— И двамата при мен! И кажи да ни донесат нещо за ядене!

Разходи се из кабинета, кой знае защо поправи висящите на стената снимки, прошепна нещо при картата и се обърна към Денис Михайлович, който го зяпаше, скръстил ръце на гърдите си.

— Володя, ти си като девица пред среща — изсумтя полковникът.

— Както виждам, ти също се вълнуваш — озъби се началникът на станцията, кимайки към намокрените панталони на командира.

— Какво аз? При мен всичко е готово. Събрани са два ударни отряда, два дни преди мобилизацията. — Денис Михайлович погали нежно лежащата на масата синя барета, изправи се и я нахлупи на главата си, придавайки си официален вид.

В приемната започна суетня, задрънкаха прибори. Ординарецът, гледайки въпросително, показа през вратата запотена бутилка с алкохол. Истомин махна с ръка — после, всичко после! Най-накрая се чу и познатият приглушен глас, вратата се отвори рязко и отворът се запълни от широкоплещестата фигура. Зад гърба на Хънтър пристъпваше от крак на крак старият лъжльо, когото бригадирът кой знае защо беше взел със себе си.

— Добре дошли! — Истомин седна в креслото си, изправи се и пак седна.

— Какво става там?! — извика полковникът.

Бригадирът прехвърли тежкия си поглед от единия на другия и се обърна към началника.

— „Тулска“ е превзета от номади. Изколили са всички.

— Включително и нашите? — повдигна рунтавите си вежди Денис Михайлович.

— Доколкото ми е известно. Достигнахме до вратите на станцията, стана бой и те ги затвориха.

— Затворили са херметичните врати? — Истомин се надигна и вкопчи пръсти в ръба на масата. — И какво ще правим сега?

— Ще щурмуваме — изстреляха в синхрон бригадирът и полковникът.

— Не бива да се щурмува! — неочаквано се обади Омир от приемната.

Трябваше просто да дочака уречения час. Ако не беше сбъркала деня, дрезината трябваше да се появи от влажния нощен мрак съвсем скоро. Всяка минута повече, прекарана тук, при срутването, където тунелът се подаваше от земята като разрязана вена, й струваше ден от живота. Но Саша имаше само един изход — да чака. На онази страна на безкрайно дългия мост тя би стигнала до затворена херметична врата, отваряща се само отвътре — веднъж седмично, в пазарен ден.

Сега Саша нямаше с какво да търгува, а трябваше да купи повече, отколкото когато и да било. Но вече й беше все едно какво ще поискат от нея хората с дрезината в замяна на пропуска към света на живите. Гробовната студенина и посмъртното равнодушие на баща й бяха заразили и нея.

Колко си беше мечтала по-рано някой ден те все пак да се доберат до друга станция, където да бъдат заобиколени от хора, където тя да може да се сприятели с някого, да срещне някой особен… Разпитваше баща си за младостта му не само защото искаше да се върне в светлото си детство, но и защото скришом си представяше себе си на мястото на майка си, а на мястото на баща си — мъглив красавец с променливи черти; тя неловко си представяше любовта. Тревожеше се, че няма да може да намери общ език с другите, когато се върне в голямото метро. И за какво ще си говорят с нея?