Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И ето че до пристигането на ферибота оставаха броени часове, може би минути, а на нея не й пукаше за другите — нито за мъжете, нито за жените, и дори мисълта за връщане към човешкото съществуване й изглеждаше подигравка по отношение на баща й. Без да се колебае нито секунда, тя би се съгласила сега да проведе остатъка от дните си на тяхната станция, стига това да помогнеше той да бъде спасен.

Угарката от свещта в стъкления буркан затрепка в агония и Саша прехвърли пламъка на нов фитил. В един от походите нагоре баща й бе намерил цяла кутия восъчни свещи и няколко от тях винаги бяха в просторните джобове на гащеризона й. На Саша й се искаше да мисли, че техните тела са същите такива свещи и някаква частица от баща й е преминала в нея след угасването му.

Ще видят ли хората с дрезината нейния сигнал в мъглата?

Досега тя бе успявала да не се задържа нито за миг напразно на повърхността. Баща й й забраняваше, пък и подутата му шия сама по себе си беше достатъчно предупреждение. При срутването Саша обикновено се чувстваше неуютно, озърташе се неспокойно и само понякога се осмеляваше да се приближи до първата дупка в моста, за да погледне през нея към течащата долу черна река.

Но сега имаше твърде много време. Препъвайки се, настръхнала от влажния есенен вятър, Саша направи няколко крачки напред и зад вкочанените дървета в сумрака се появиха ронещите се хребети на многоетажните блокове. В мазната лепкава река тежко пляскаше нещо огромно, а в далечината стенеха с почти човешки гласове неизвестни чудовища.

И изведнъж към плача им се присъедини жално, унило поскърцване…

Саша скочи на крака, вдигайки високо буркана със свещта, и от моста й отговориха с прокрадващ се лъч. Срещу нея се плъзгаше грохнала дрезина, едва пробиваща си път през плътната мъгла; острието на слабото фенерче се врязваше в нощта и я разпръскваше. Девойката отстъпи назад — дрезината не беше същата както обикновено. Тя се движеше натегнато, сякаш всеки оборот на колелата й се удаваше на работещите на ръчките хора с големи усилия.

Най-накрая тя спря на десетина крачки от Саша. Върху чакъла тежко скочи загърнат с брезент едър дебелак. В стъклата на противогаза му танцуваше отражението на дяволски огънчета, скриващи от Саша очите му. В ръката си човекът стискаше древен армейски калашник с дървен приклад.

— Искам да си тръгна оттук — каза Саша, вирвайки брадичка.

— Да си тръгнеш? — отговори като ехо брезентовото чучело, провлачвайки гласните учудено или подигравателно. — А какво имаш за продаване?

— Не ми остана нищо. — Тя впери поглед в пламтящите стъкла на противогаза му, обковани с желязо.

— Пукнал е все пак — провлачи маската с облекчение, но и с разочарование. — Това е добре. Иначе сега щеше да се разстрои. — Цевта на автомата подхвана едната презрамка на гащеризона на Саша и бавно я дръпна надолу.

— Да не си посмял! — извика дрезгаво тя и отскочи назад.

Бурканът със свещта падна върху релсите, близна отломките и мракът моментално погълна пламъка.

— Оттук няма връщане, как не си го разбрала? — Чучелото равнодушно я гледаше през угасналите, мъртви стъкла. — Тялото ти не е достатъчно дори за да откупи пътя ми в едната посока. Смятай, че го приемам в отплата на бащиния ти дълг.

Автоматът се завъртя в ръцете му, прикладът застана напред и я удари в слепоочието, милостиво приспивайки съзнанието й.

След „Нахимовски“ Хънтър кой знае защо вече не пускаше Омир далеч от себе си и той нямаше възможност да изучи тефтера. Бригадирът изведнъж стана убедителен и отзивчив, стараеше се не само да не оставя стареца далеч зад себе си, но и вървеше в крачка с него, макар и за целта да му се налагаше да намалява скоростта си. Няколко пъти се спираше, уж за да провери дали някой не върви по петите им. Но режещият лъч на обърнатия назад прожектор неизменно преминаваше през лицето на Омир, карайки го да се чувства като в килия за изтезания. Той ругаеше и примигваше, опитвайки се да дойде на себе си, и усещаше как упоритият поглед на бригадира пълзи по цялото му тяло, опипвайки го в търсене на онова, което беше прибрал на „Нахимовски“.

Глупости! Естествено, че Хънтър не би могъл да види нищо, в онзи момент той се намираше твърде далеч. По-скоро просто беше доловил промяната в настроението на Омир и бе заподозрял нещо. Но всеки път, когато погледите им се срещаха, по стареца избиваше пот. Малкото, което беше успял да зърне в намерения тефтер, бе предостатъчно, за да се усъмни в бригадира.