Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Да отидем при момчетата — въздъхна полковникът. — Ще поговорим, ще си избереш спътник.

— Не е необходимо — поклати глава Хънтър. — Трябва ми Омир.

Дрезината прекоси широката ивица, изрисувана с яркожълта боя на пода и по стените на тунела. Рулевият повече не можеше да се прави, че не чува ускоряващото се пиукане на дозиметъра. Хвана спирачката и промърмори с извинителен тон:

— Другарю полковник… Нататък не бива без защита…

— Хайде още поне сто метра — помоли го меко Денис Михайлович, обръщайки се към него. — После за компенсация ще те освободя за една седмица от дежурства. Ние ще го минем за две минути, а те с тези скафандри ще има да се мъкнат два часа.

— Та нали това е крайната граница, другарю полковник! — изхленчи рулевият, без да се реши да намали скоростта.

— Спирай — нареди Хънтър. — Нататък ще продължим сами. Настина започва висок фон.

Накладките заскърцаха, окаченият на рамата фенер се разлюля и дрезината спря. Бригадирът и старецът, които седяха на ръба, отпуснали крака надолу, слязоха на линията. Тежките защитни костюми, изработени от оловна тъкан, наистина изглеждаха като скафандри. Невъобразимо скъпи и редки — в цялото метро едва ли биха се намерили повече от няколко десетки такива, — на „Севастополска“ те почти никога не се използваха и чакаха да дойде техният час. Тези доспехи бяха способни да погълнат и най-жестокото излъчване, но с тях дори обикновеното ходене се превръщаше в трудно изпълнима задача — или поне за Омир.

Денис Михайлович остави дрезината зад гърба си и няколко минути крачи заедно с тях, разменяйки си фрази с Хънтър — преднамерено тихи и накъсани, така че Омир да не успее да ги разбере.

— Откъде ще ги вземеш? — измънка полковникът.

— Ще ми ги дадат. Къде ще ходят? — промърмори Хънтър, гледайки право пред себе си.

— Отдавна никой не те очаква. За тях си мъртъв. Мъртъв, разбираш ли?

Хънтър се спря за миг и тихо, сякаш обръщайки се не към командира, а към себе си, изрече:

— Де да беше толкова просто.

— А да се дезертира от Ордена е по-страшно и от смъртта! — възкликна Денис Михайлович.

Бригадирът, без да отговори, махна с ръка, отдавайки чест на полковника и същевременно сякаш късайки невидимо котвено въже. Денис Михайлович се подчини и остана на кея, а бригадирът и старецът бавно, като че ли преодолявайки насрещно течение, се отдалечиха от брега и се отправиха на голямото си плаване по моретата на мрака.

Полковникът дръпна ръката си от слепоочието и даде сигнал на рулевия да задейства мотора. Чувстваше се опустошен: нямаше на кого повече да дава ултиматуми, нямаше срещу кого да се сражава. Като военен комендант на остров, загубен в едно от тези морета, сега можеше да се надява само на това, че малката експедиция няма да загине в тях, а някой ден ще се върне вкъщи — от обратната посока, доказвайки по свой начин, че Земята е кръгла.

Последният блокпост се разполагаше в участъка веднага след „Каховска“ и беше почти безлюден. Откакто старецът се помнеше, не бяха нападали севастополци от изток нито веднъж.

Жълтата линия сякаш разделяше не условни отрязъци на безкрайното бетонно черво, а като космически асансьор свързваше две планети, отдалечени една от друга на стотици светлинни години. Зад нея обитаемото земно пространство незабележимо се сменяше с мъртъв лунен пейзаж и всяко сходство между двете страни на линията беше измамно. Съсредоточено местейки крака в тежащите по един пуд обувки, слушайки учестеното си дишане, минаващо през сложна система от гофри и филтри, Омир си представяше, че е именно астронавт, кацнал на спътника на далечна звезда. Той извиняваше себе си за тази детинщина: така му беше по-лесно да свикне с тежестта на скафандъра — тя можеше да се обясни с високата гравитация… и с това, че щяха да бъдат единствените живи същества на километри напред.

Нито учените, нито фантастите никога не бяха успели да предскажат както трябва бъдещето, мислеше си старецът. През 2034 година човекът отдавна би трябвало да е станал властелин ако не на половината Галактика, то поне на Слънчевата система. Това го бяха обещали на Омир още в детството му. Но и за фантастите, и за учените отправната точка бе, че човечеството е рационално и последователно. Сякаш то не се състоеше от няколко милиарда лениви, лекомислени, влюбчиви личности, а беше надарено с колективен разум и единна воля. Сякаш, захващайки се с овладяването на космоса, то възнамеряваше да се занимава с него сериозно, а не да го изостави насред пътя, след като се наиграе, и да се прехвърли към електрониката, а оттам — към биотехнологиите, без да постигне никъде особено впечатляващи резултати. Освен, може би, в областта на ядрената физика.