Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И ето че той, безкрилият астронавт, нежизнеспособен без огромния си скафандър, пришълец на собствената си планета, изследваше и покоряваше участъците от „Каховска“ до „Каширска“. А за нещо повече Омир и останалите оцелели беше по-добре да забравят. Така или иначе, звездите не се виждаха оттук.

Странно: на това място, зад жълтата черта, тялото му стенеше от сто и петдесет процентовата гравитация, но душата му пребиваваше в безтегловност. Преди денонощие, когато се прощаваше с Елена преди похода към „Тулска“, все още се надяваше да се върне. Но когато Хънтър изрече името му, за втори път подред избирайки Омир за свой спътник, старецът разбра: няма да успее да прояви малодушие. Той толкова много се бе молил за изпитание, за просветление, че най-накрая беше чут и сега би било глупаво и недостойно да се опитва да се отметне.

Вече беше разбрал: когато се занимава с делото на живота си, не може да се застрахова. Не бива да кокетничи със съдбата, обещавайки й, че непременно ще й се отдаде изцяло малко по-късно, следващия път… Можеше и да няма следващ път и ако той не се решеше сега, заради какво щеше да живее след това? За да завърши дните си като световно неизвестния Николай Иванович, градския тих луд, стария разказвач на приказки с блуждаещата усмивка?

Но за да се превърне от карикатурния Омир в истинския, от митоман — в митотворец, за да израсне от пепелта обновен, първо трябваше да унищожи предишното си „аз“. Струваше му се, че ако продължи да се съмнява, ако изпадне в тъга по дома и по жена си и непрестанно се озърта назад, непременно ще изпусне нещо много важно отпред. Трябваше да бъде решителен.

От новия поход щеше да му е трудно да се върне невредим, че даже и изобщо да се върне. И колкото и да му беше мъчно за Елена, която отначало не можеше да повярва, че Омир се е появил на станцията само след ден жив и здрав, а после плака, отново изпращайки го в неизвестността, този път не й обеща нищо. Той я притисна към себе си и през рамото й погледна часовника. Трябваше да тръгва. Омир знаеше: десет години от живота не могат да се ампутират току-така, те със сигурност щяха да му напомнят за себе си с фантомни болки.

Мислеше, че постоянно ще му се иска да поглежда назад, но след като премина дебелата жълта линия, той сякаш наистина умря и душата му се изпари, измъквайки се от двете тежки, тромави обвивки. Омир се освободи.

Изглежда, защитното облекло изобщо не тежеше на Хънтър. Просторните дрехи бяха издули неговата мускулеста вълча фигура, превръщайки я в безформена грамада, но въпреки това той не беше загубил ловкостта си. Вървеше редом със задъхващия се старец, но само защото след „Нахимовски“ бе започнал да го следи внимателно.

След видяното на „Нагатинска“, „Нагорна“ и „Тулска“ на Омир не му беше лесно да даде съгласието си и да продължи пътешествието си с Хънтър. Но той намери начин да убеди себе си — именно в присъствието на бригадира с него започнаха да се случват дългоочакваните метаморфози, обещаващи прераждане. И нямаше значение защо Хънтър бе избрал точно него за спътник — за да изведе стареца на верния път или като резервно продоволствие. Най-важното за Омир сега беше да не изпусне това състояние, да успее да се възползва от него, да успее да измисли, да запише…

И още нещо. Когато Хънтър го взе със себе си, на Омир му се стори, че бригадирът наистина се нуждае от него. Не, не за да му показва пътя в тунелите и да го предупреждава за опасностите. Може би, докато подхранваше стареца, Хънтър също взимаше от него нещо, без да пита? Но от какво ли можеше да се нуждае?

Външната безчувственост на бригадира вече не успяваше да излъже Омир. Под повърхността на парализираното му лице кипеше магма, която понякога изригваше през кратерите на незатварящите се, сълзящи очи. Той беше неспокоен. Той също търсеше нещо.

Хънтър като че ли беше подходящ за ролята на епически герой за бъдеща книга. Омир се поколеба и го прие след първите проби. Но много неща във фигурата на бригадира, в неговата страст към умъртвяване на живи същества, в недоизказаните думи и пестеливите жестове караха стареца да застане нащрек. Хънтър приличаше на онези убийци, които дразнят следователите с намеци, желаейки да бъдат разобличени. Омир не знаеше дали бригадирът вижда в него изповедник, биограф или донор, но чувстваше, че тази странна зависимост става взаимна. Става по-силна от страха.

Не го напускаше усещането, че Хънтър отлага някакъв много важен разговор. Понякога бригадирът се обръщаше към него, сякаш възнамерявайки да попита нещо, но така и не произнасяше нищо. Макар че бе възможно и старецът за пореден път да изкарва желаното за действителност, а всъщност Хънтър да го водеше по-навътре в тунела, за да извие там врата на нежелания свидетел.