Погледът му все по-често се спираше върху раницата на стареца, на дъното на която лежеше злощастният дневник. Той не можеше да го види, но сякаш се досещаше, че там е скрит някакъв предмет, който привлича мислите на Омир; проследяваше ги и постепенно сякаш се приближаваше все по-близо и по-близо до тефтерчето. Старецът се опитваше да не мисли за дневника, но напразно.
Почти не им бе останало време да се приготвят и Омир успя да се уедини с дневника само за няколко минути. Те не бяха достатъчни, за да намокри и отлепи залепените от кръвта листчета, но поне успя да огледа бегло другите страници, запълнени с трескави, откъслечни записи. Хронологията им беше нарушена, сякаш пишещият с голямо усилие бе ловил изплъзващите му се думи и ги бе слагал където му падне върху хартията. Сега старецът трябваше да ги нареди по правилния начин, за да придобият смисъл.
„Няма връзка. Телефонът мълчи. Възможно е да е диверсия. Някой от изгонените, за да си отмъсти? Преди пристигането ни…“
„Положението е безнадеждно. Няма откъде да чакаме помощ. Ако помолим «Севастополска», ще осъдим на смърт своите. Остава ни да се държим… Докога?“
„Не ме пускат… Полудели са. Ако не аз, кой? Ще избягам!“
Имаше и още нещо. Веднага след последните думи, призоваващи да не се щурмува „Тулска“, имаше подпис — неясен, придружен с кафеникав отпечатък на окървавен пръст. Омир не само че беше чувал по-рано това име, но и самият той го бе произнасял често. Дневникът принадлежеше на свързочника от кервана, пратен към „Тулска“ преди седмица.
Преминаха покрай разклонението към електродепото, което непременно вече щеше да е разграбено, ако не беше високият радиационен фон. Черният изсъхнал клон, водещ към него, кой знае защо беше преграден със заварени арматурни железа, при това не много умело и явно набързо. От тенекиената табелка, прикрепена с тел към прътите, се зъбеше череп и се виждаха следи от предупреждение, изписано с червена боя, но или се беше изтрило от времето, или от нечия обидена от нещо ръка.
Погледът на Омир пропадна в този зарешетен кладенец и едвам се измъкна обратно от него. Старецът си помисли, че линията вероятно не винаги е била толкова безжизнена, както смятаха на „Севастополска“.
Отминаха „Варшавска“ — зловеща, ръждиво-плесенясала, подобна на изваден от водата удавник. От стените, разделени на кахлени клетки, се процеждаше мътна водица. През полуотворените устни на херметичната врата вътре проникваше студен вятър от повърхността, сякаш нещо огромно, притиснато към изгниващата станция, й правеше изкуствено дишане. Дозиметрите пиукаха истерично, приканвайки ги незабавно да напуснат мястото.
Близо до „Каширска“ един от уредите излезе от строя, показанията на другия сочеха самия край на скалата. Омир почувства как му горчи на езика.
— Къде е епицентърът?
Гласът на бригадира се чуваше лошо, сякаш Омир бе потопил главата си в пълна вана. Той се спря, възползвайки се от момента за кратък отдих, и махна с ръкавицата си на югоизток.
— При „Кантемировска“. Мислим, че бойната глава е пробила покрива на павилиона или вентилационна шахта. Никой не знае със сигурност.
— Значи „Кантемировска“ е изоставена?
— И винаги е била. Цялата линия след „Коломенска“ е пуста.
— А на мен са ми казвали… — започна Хънтър, но млъкна, правейки знак и на Омир да запази тишина, като се настрои на някакви фини вълни. — Известно ли ти е как е на „Каширска“? — попита той най-накрая.
— Откъде? — Старецът не беше сигурен, че е успял да вложи иронична нотка в гъгнивото тромбонно бучене, излизащо от дихателните му филтри.
— Тогава аз ще ти кажа. Там излъчването е такова, че за минута ще ни опече. Нищо няма да ни помогне. Там не бива. Връщаме се.
— Обратно? На „Севастополска“?
— Да. Там ще се кача на повърхността и ще се опитам да се добера по земята — отговори замислено Хънтър, вече изчислявайки маршрута.
— Сам ли смяташ да го направиш? — настръхна Омир.
— Няма да мога вечно да те спасявам. Ще съм зает с опазване на собствената си кожа. А и там няма да можем да минем двамата. Дори за мен самия няма гаранции.
— Ти не разбираш, трябва да съм с теб, длъжен съм… — Омир трескаво търсеше доводи.
— Длъжен си да умреш в името на нещо? — отговори равнодушно бригадирът вместо него.
Прозвуча равнодушно, макар че Омир знаеше много добре, че всъщност филтрите на противогаза отсяват всякакви примеси, пускайки вътре само безвкусния стерилен въздух, а навън — механични и бездушни гласове.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу