Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Бригадирът прехвърли автомата в лявата си ръка, измъкна от раницата си дълъг нож, наподобяващ самоделно мачете, и разряза лепкавата бяла дантела. Изсушените скелети на хванатите в паяжината летящи хлебарки се разклатиха и изпопадаха с шумолене. Нанесената рана веднага се затвори, сякаш зарасна. Бригадирът освети с фенера си тунела зад полупрозрачното платно на паяжината. За разчистването му щяха да са необходими часове: лепливите нишки в многослойна плетеница запълваха прохода навсякъде, докъдето стигаше лъчът.

Хънтър погледна към дозиметъра, издаде странен гърлен звук и се зае настървено да сече опънатата между стените прежда. Паяжината се поддаваше бавно, отнемайки им повече време от това, с което разполагаха. За десет минути успяха да се придвижат едва на трийсет метра, а нишките се сплитаха все по-плътно, запушвайки прохода като тапа от памук.

Най-накрая при една обрасла от субстанцията вентилационна шахта, под която върху траверсите лежеше уродлив двуглав скелет, бригадирът хвърли ножа си на пода. Бяха заседнали в паяжината досущ като хлебарките и дори съществото, изтъкало тази мрежа, отдавна да беше мъртво и да нямаше опасност да дойде за тях, те така или иначе скоро щяха да загинат — от излъчването.

В броените мигове, в които Хънтър се чудеше какво решение да вземе, старецът си спомни още нещо, което някога беше чул за този тунел. Спусна се на едното си коляно и измъкна от резервния си пълнител няколко патрона. Помагайки си с джобното си ножче, отвори патроните и изтърси барута в дланта си.

Хънтър не се нуждаеше от обяснения. След няколко минути те, върнали се в началото на тунела, бяха посипали върху памучната настилка сива купчинка прашец и поднесоха към нея запалката.

Прахът изфуча, започна да дими и изведнъж се случи нещо невероятно: пламъкът се разнесе едновременно във всички посоки, като достигна до далечния таван и обхвана цялото пространство на тунела. Изпепелявайки паяжината, той се втурна към вътрешността на тунела. Ревящият, пламтящ пръстен, озаряващ опушените тюбинги и оставящ след себе си само висящи тук-таме от тавана изгорели дрипи, неумолимо се придвижваше напред. Бързо смаляващ се, огненият обръч се отдалечаваше към „Коломенска“, засмуквайки въздуха като гигантско бутало. После тунелът свърна и пламъкът се скри зад завоя, влачейки след себе си мантия от пурпурни избухвания.

И вече съвсем далеч през равномерното бучене на огъня като че ли се чу нечовешки, отчаян вопъл, примесен с хрипливо съскане… Макар че на хипнотизирания от зрелището Омир можеше и само да му се е причуло.

Хънтър мушна ножа обратно в раницата си и вместо него извади нови, неразпечатани филтри за противогаз.

— Пазех ги за обратния път. — Той смени своя филтър и подаде втория на стареца. — Заради пожара сега тук е като след бомбардировка.

Старецът кимна. Пламъкът беше размесил и вдигнал във въздуха радиоактивните частици, които с години се бяха събирали върху паяжината. Черният вакуум на тунела сега бе изпълнен със смъртоносни молекули. Увиснали в пустотата като милиарди дребни подводни мини, те препречваха фарватера им. Беше невъзможно да ги заобиколят.

Налагаше се да минат през тях.

— Да можеше сега баща ти да те види — подхвърли подигравателно дебелакът.

Саша седеше точно срещу тялото на баща си, обърнато по корем, с лице, потопено в локва кръв. И двете презрамки на гащеризона й вече бяха смъкнати от раменете й, разкривайки изцапан потник с изображението на някакво весело зверче. Похитителят не й позволяваше да види лицето му, като заслепяваше очите й с ярък лъч всеки път, когато тя опиташе да ги вдигне. Беше измъкнал парцала от устата й, но Саша така или иначе не възнамеряваше да го моли за нищо.

— За съжаление не приличаш на майка ти. А аз толкова се надявах…

Слонските крака, обути с високи гумени ботуши, вече омацани в червено, отново се заеха да обикалят колоната, до която седеше Саша. Сега гласът му се разнесе иззад гърба й.

— Татко ти сигурно си е мислел, че с течение на времето всичко ще бъде забравено. Но за някои престъпления няма срок на давност… За клеветата. За измяната.

Угоеният му силует изплува от мрака от другата страна. Той застина над тялото на бащата на Саша, подритна го с ботуш, обилно се изхрачи върху него.

— Жалко, че старецът е пукнал без моя помощ. — Дебелакът обходи с лъча на фенера унилата, безлика станция, затрупана с непотребни вехтории, и го спря върху велосипед без колела. — А тук при вас е уютничко. Мисля, че ако не беше ти, татко ти щеше да предпочете да се обеси.