Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Успокоилото се сърце се разтуптя отново. Омир още не можеше да изрази това с думи, но вече знаеше със сигурност — беше я намерил. След толкова нощи, прекарани в безплодни опити да си представи бъдещата си героиня, да измисли устните й и китките на ръцете й, облеклото й и аромата, движенията и мислите, той изведнъж срещна жив човек, който съответстваше точно на желанията му. Не, по-рано той си я представяше по съвсем различен начин… По-изящна, по-плавна и определено не толкова млада. Тя изглеждаше доста по-сурова, в нея имаше твърде много остри ъгли и поглеждайки я в очите, вместо да срещне топъл, нежен поглед, старецът се натъкна на две парчета лед. Беше различна, но Омир знаеше — той се бе заблуждавал, не беше успял да отгатне правилно каква трябва да бъде тя.

Уплашеният й поглед, изкривените от страх черти на лицето, скованите й ръце интригуваха стареца. Макар и да беше майстор в преразказването на приказки, писането на трагедии като тази, която трябваше да се случи с девойката, не му се удаваше. Нейната безпомощност, обреченост, чудодейното й спасение и начинът, по който съдбата й се беше вплела в тяхната история, означаваха, че той е на верния път.

И въпреки че тя не изрече нито дума, той беше готов да й повярва. Та нали, освен всичко друго, девойката — със своите бели, раздърпани, надве-натри подстригани коси и остри уши, с омазани в сажди скули и оголени ключици, неочаквано бели и уязвими, със своята по детски пухкава, прехапана долна устна — беше по особен начин красива.

Любопитството му се смеси с жалост и внезапна нежност.

Старецът се приближи и се спусна на колене до нея. Тя настръхна и присви очи. „Дивачка“, помисли си той. Потупа я по рамото, без да знае какво да каже…

— Време е да тръгваме… — вметна Хънтър.

— А тя? — кимна Омир към девойката.

— Нищо. Не е наша работа.

— Не можем да я оставим тук сама!

— По-лесно ще е да я застрелям — отсече бригадирът.

— Не искам да идвам с вас — изрече девойката, внезапно съвзела се. — Само ми свалете белезниците. Ключовете трябва да са в него — тя посочи безликия счупен манекен.

Хънтър с три движения обискира трупа и измъкна от вътрешния джоб връзка метални ключове. Хвърли ги на девойката и погледна към стареца:

— Готов ли си?

Омир, все още опитвайки се да отложи раздялата, я попита:

— Какво ти направи това животно?

— Нищо — отговори тя, ровейки по земята. — Не успя. Но той не е животно. А обикновен човек. Жесток, глупав, злопаметен. Както всички останали.

— Не всички са такива — възрази старецът без особена увереност.

— Всички — повтори упорито девойката и се изправи на изтръпналите си крака, мръщейки се. — Но това не е беда. Да останеш човек също не е лесно.

Колко бързо беше забравила за уплахата си! Вече не свеждаше поглед и гледаше мъжете настъпателно, предизвикателно. Приближи се към един от труповете, внимателно го обърна нагоре с лицето, прибра разперените му ръце и го целуна по челото.

После се обърна към Хънтър, присви очи и крайчето на устните й трепна.

— Благодаря.

Не взе вещи или оръжия със себе си. Слезе на линията и закрачи към тунела, накуцвайки. Бригадирът гледаше подир нея навъсено, изпод вежди, а ръката му нерешително бродеше по колана между манерката и ножа. Най-накрая той взе решение, изправи се и извика:

— Почакай!

Клетката лежеше там, където дебелакът я бе избил от ръцете на Саша. Вратичката й беше полуотворена — плъхът бе избягал… „Нека“, помисли си девойката. Плъхът също заслужаваше свобода.

Нямаше избор — наложи се Саша да си сложи противогаза на похитителя си. Той сякаш все още пазеше остатъците от зловонния му дъх, но девойката можеше само да се радва, че дебелакът е успял да свали маската, преди да го прострелят.

Близо към средата на моста радиационният фон отново скочи.

Огромният брезентов екип, в който тя се мяташе като личинка в пашкула си, се задържаше върху нея по чудо. Но противогазът, макар и да беше разтегнат на ширина от муцуната на дебелака, прилепна плътно към лицето й. Тя се стараеше да диша колкото се може по-силно, за да издуха от маркучите и филтрите миризмата на убития. Но гледайки около себе си през изпотените кръгли стъкла, не можеше да се отърве от усещането, че е влязла не просто в нечий защитен костюм, а в чуждо тяло. Само преди час вътре беше дошлият за нея бездушен демон. А сега, за да премине през моста, сякаш й се налагаше да се превърне в самия него, да погледне света през неговите очи.