Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Прекосяването на моста не доставяше никакво удоволствие на спътниците му. Бригадирът, настанил се с лице по посока на движението, само понякога застиваше и се озърташе към долитащите отдолу шумове. През останалото време цялото му внимание беше приковано към онази далечна, невидима за никой друг точка, където линията отново потъваше под земята. Девойката седеше зад гърба на Хънтър, кой знае защо вкопчила се и с двете си ръце в трофейния противогаз.

Личеше й, че на повърхността тя се чувства зле. Докато отрядът се движеше по тунела, девойката изглеждаше доста висока, но беше достатъчно да излязат на повърхността, и тя веднага се сви, сякаш потъвайки в невидима раковина, и дори сваленият от трупа брезентов екип, който имаше чудовищни размери, не я правеше да изглежда по-едра. Тя беше безразлична към виждащите се от моста красоти и гледаше в пода, право пред себе си.

Преминаха покрай развалините на станцията „Технопарк“, построена набързо непосредствено преди войната и разрушена дори не от бомбите, а от времето, и най-накрая се приближиха към гърлото на тунела.

В бледия нощен мрак входът бе петно абсолютна тъмнина. Сега за Омир скафандърът беше истинска броня, а самият той — средновековен рицар, влизащ в приказна пещера, в обиталище на дракон. Шумът на нощния град остана на прага на леговището му, там, където Хънтър нареди да оставят дрезината. Сега се чуваше само плахото шумолене от крачките на тримата пътници и оскъдните им думи, накъсани от спъващото се в тюбингите ехо. Но в звученето на този тунел имаше нещо необичайно. Дори Омир усещаше ясно затвореността на пространството, сякаш са влезли през гърлото на стъклена бутилка.

— Там е затворено — потвърди като ехо опасенията му Хънтър.

Лъчът на фенера му пръв напипа дъното: отпред като глуха стена беше изправена херметична врата. Прекъсващите при вратата релси леко проблясваха, от масивните панти падаха кафяви струи смазка. Наоколо бяха натрупани стари дъски и начупени сухи клонки, сякаш някой наскоро беше палил огън. Вратата явно се използваше, но само за изход — нямаше нито звънци, нито някакви други устройства за оповестяване.

Бригадирът погледна девойката.

— Тук винаги ли е така?

— Те понякога излизат. Идват при нас на другия бряг. Търгуват. Мислех си, че днес…

Тя сякаш се опитваше да се оправдае. Знаеше, че няма достъп до тунела, но го криеше?

Хънтър заудря по вратата с дръжката на мачетето си като по огромен железен гонг. Но стоманата беше твърде дебела и вместо звънтене се получи само вяло, глухо почукване. Едва ли можеха да го чуят от другата страна, дори и там да имаше някой.

Не се случи чудо. Отговор не последва.

Въпреки здравия разум Саша се надяваше, че тези хора ще успеят да отворят вратата. Боеше се да ги предупреди, че входът към голямото метро е затворен — ами ако изведнъж решаха да минат по друг път и да я изоставят там, където са я намерили?

Но в голямото метро не ги очакваха, а разбиването на херметична врата не беше по силите на нито един човек. Бръснатият проучи крилата на вратата, опитвайки се да намери слабо място или тайна ключалка, но Саша знаеше: от тази страна нямаше никакви ключалки. Вратата се отваряше само отвътре.

— Чакайте тук. Отивам на разузнаване. Ще проверя вратата във втория тунел, ще потърся вентилационни шахти — излая човекът. Помълча малко и кой знае защо добави: — Ще се върна.

Каза това и изчезна. Старецът събра разхвърляните наоколо клонки и дъски и запали анемичен огън. Седна право върху траверсите, бръкна в раницата си и се зае да рови из имуществото си. Саша се отпусна до него и се спотаи, наблюдавайки. Старецът разиграваше странен спектакъл — неясно дали за нея или за самия себе си. Извади от раницата си зацапана и смачкана тетрадка, хвърли изпълнен с опасение поглед към Саша, леко се отдалечи от нея и се приведе над хартията. После веднага скочи с подозрителна за годините си ловкост — за да провери дали наистина бръснатият си е тръгнал. Направи десетина несигурни крачки към изхода на тунела, не намери никого там и реши, че тези мерки за безопасност са достатъчни. Седна, облегнат с гръб към вратата, прикри се от Саша с раницата си и потъна в четене.

Четеше неспокойно; мънкаше нещо неразбираемо, после свали ръкавиците, извади манерката с водата и неизвестно защо започна да полива тетрадката. Прочете още малко и изведнъж се зае да трие ръцете си в панталоните, с досада се плесна с длан по челото, кой знае защо докосна противогаза и отново се върна към четенето. Заразена от вълнението му, Саша се отвлече от размислите си и се приближи към него. Старецът беше прекалено увлечен, за да забележи маневрите й.