Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Тук за жалост страницата беше слепена и на Омир му се наложи да я полее с вода от манерката си.

„Страх от светлината. Повдигане. Кръв в устата. Кашлица. После се подуват… Превръщат се в…“ — думата беше старателно задраскана. „Не е ясно как се предава. По въздуха? Чрез контакт?“ — това вече беше от следващия ден. Отрядът бе останал.

„Защо не са ни известили?“ — запита се старецът и веднага си спомни, че някъде вече беше видял отговора. Прелисти… „Няма връзка. Телефонът мълчи. Може да е диверсия. Някой от изгонените, за да си отмъсти? Преди пристигането ни са гонели болните в тунела. Някой от тях? Да е прерязал кабела?“

На това място Омир откъсна поглед от буквите и с невиждащ поглед се вторачи в празното пространство.

Да допуснем, че кабелът е прерязан. Защо тогава не са се върнали на „Севастополска“?

„Все по-лошо. Докато се прояви, минава седмица. А ако е повече? После до смъртта има още една-две седмици. Не е ясно кой е болен и кой — здрав. Няма лекарства. Смъртността е сто процента.“

Ден по-късно свързочникът бе направил още един запис, вече познат на Омир: „“Тулска" е в хаос. Няма изход към метрото, Ханза е направила блокада. Не бива да се връщаме вкъщи", а на следващата страница продължаваше: „Здравите стреляха в болните, особено в агресивните. Направиха кошара за заразените… Съпротивляват се, молят да ги освободят.“

И после — кратко и страшно: „Хапят се взаимно…“

Свързочникът също е бил изплашен, но желязната дисциплина в отряда е попречила на страха да прерасне в паника. Дори в огнището на епидемията от смъртоносната треска севастополската бригада си е останала севастополска бригада… „Взехме ситуацията под контрол, отцепихме станцията, назначихме комендант — четеше Омир. — Всички наши са наред, но е минало твърде малко време.“

Издирващият отряд, изпратен от „Севастополска“, достигнал благополучно „Тулска“ и, разбира се, заседнал на нея като в тресавище. „Взехме решение да се задържим тук, докато не мине инкубационният период, за да не подлагаме другите на опасност… Или завинаги — обречено беше написал свързочникът. — Положението е безнадеждно. Няма откъде да чакаме помощ. Ако помолим «Севастополска», ще осъдим на смърт своите. Остава ни да се държим… Докога?“

Значи тайнственият патрул при херметичната врата на „Тулска“ се е състоял от севастополци? Гласовете им неслучайно се бяха сторили познати на Омир — дежурните са били хора, заедно с които няколко дни преди това той бе отбранявал от упирите чертановския участък! Доброволно отказали се от връщане, те се надяваха да предпазят от заразяване родната станция…

„Най-често от човек на човек, но явно може и по въздуха. Някои като че ли имат имунитет. Започнало се е преди две седмици, мнозина още не са се разболели… Но мъртвите са все повече и повече. Живеем в морга“, пишеше свързочникът.

„Кой е следващият, който ще умре?“ — изведнъж надаваше истеричен вик той. Овладяваше се и продължаваше по-спокойно: „Трябва да се направи нещо. Да ги предупредим. Искам да отида доброволец. Не до «Севастополска» — искам да намеря мястото, където е прекъснат кабелът. Да се обадя, трябва да се обадя.“

Минало още денонощие, изпълнено с борба с командира на кервана, спорове с другите бойци и нарастващо отчаяние. Всичко онова, което свързочникът се стараел да им втълпи, го пишел и в дневника.

„Не разбират ли как изглежда това на «Севастополска»! Вече цяла седмица сме блокирани, нямат вест от нас! Ще пратят още трима, които също няма да могат да се върнат. После ще изпратят голяма щурмова бригада. Ще обявят мобилизация. Всички, които дойдат на «Тулска», ще са в рискова зона. Някой ще се зарази и ще избяга вкъщи. И край. Трябва да се предотврати щурмът! Не разбират…“

Още един опит да говори с началника — безплоден, както и всички предишни… „Не ме пускат… Полудели са. Ако не аз, кой? Ще избягам!“

„Престорих се, че съм се примирил, че съм съгласен да чакам — телеграфираше той след ден. — Излязох да дежуря при херметичната врата. Извиках, че ще намеря къде е прекъснат кабела, и избягах. Стреляха в гърба ми. Куршумът заседна.“

Омир прелисти.

„Не за себе си. За Наташа, за Серьожа. Самият аз не се и надявах да се спася. Нека те живеят. Нека Серьожка…“ — тук перото беше играло в отслабващата ръка; може би той бе добавил този текст по-късно, защото му е свършило мястото или защото му е било все едно къде ще пише. После нарушената хронология се възстановяваше: „Пропуснаха ме през «Нагорна», благодаря. Нямам повече сили. Вървя, вървя. Припаднах. Колко съм проспал? Не знам. Имам кръв в белия дроб? От куршума или съм се разболял? Не…“ — кривата на буквите се изправяше в пълзяща линия като енцефалограмата на умиращ. Но после свързочникът все пак идваше на себе си и довършваше: „… не мога да намеря повредата.“