Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Ей, ти! Не трябва да си тук! — позна я мигновено един човек с автомат. — Имаш десет секунди, за да се ометеш. А това кой е? Твоят…

— Какво става? — попита объркано старецът.

— Да не сте посмели! Оставете го! Това не е той! — закрещя Саша.

— Изчезвайте! — обобщи с леден тон човекът с автомата. — Или ние ей сега… На месо…

— По девойката? — чу се неуверен втори глас.

— Казах вече! — Затворът на автомата изщрака.

Саша отстъпи назад и зажумя, готвейки се за трети път през последните няколко часа да види как някой умира. Нещо изчурулика тихичко и млъкна. Последната заповед все не прозвучаваше и девойката отвори едното си око.

Моторът все така димеше, сивкавите кълба плаваха към белия таван, прожекторът, кой знае защо, сочеше нагоре. Сега, когато лъчът му не я заслепяваше, Саша виждаше екипажа на дрезината.

Всички те бяха изпопадали като разпарцалосани кукли върху машината или на релсите до нея. Безволево висящи ръце, неестествено извити вратове, сгърчени тела.

Саша се обърна назад. Зад гърба й стоеше бръснатият, отпуснал пистолета си и внимателно оглеждащ моторната дрезина, превърната в дъска за рязане на месо. Вдигна оръжието и натисна спусъка още веднъж.

— Сега вече са всичките — доволно изсумтя той. — Сваляйте им униформите и противогазите.

— Защо? — намръщи се старецът.

— За да се преоблечем. Ще минем през „Автозаводска“ с тяхното возило.

Саша застина, гледайки смаяно убиеца; уплахата й се бореше с възхищението, омерзението беше примесено с благодарност. Той току-що бе умъртвил трима накуп, нарушавайки главната от заповедите на баща й. Но го беше направил, за да запази живота й — а и живота на стареца. Случайно ли той я спасяваше втори път подред? Не бъркаше ли тя суровостта с жестокост?

Но едно нещо знаеше със сигурност: безстрашието на този човек я караше да забрави за уродливото му лице.

Гологлавият се приближи пръв до дрезината и се зае да смъква гумените скалпове на повалените врагове. И изведнъж с приглушен рев отскочи от дрезината, отстъпи назад, сякаш е видял самия дявол, протегна пред себе си двете си ръце и заповтаря:

— Черен!

Страхът и ужасът изобщо не са едно и също нещо. Страхът пришпорва, кара те да действаш, да си изобретателен. Ужасът парализира тялото, спира мислите, лишава хората от всичко човешко. Омир беше преживял достатъчно навремето, за да знае каква е разликата между тях.

Неговият бригадир, лишен от способността да изпитва страх, неочаквано се оказа подвластен на ужаса. Но онова, което бе довело Хънтър до такова състояние, удиви стареца още повече.

Трупът, чийто противогаз беше свалил бригадирът, изглеждаше необичайно. Под черната гума се разкриха тъмна лъщяща кожа, дебели устни, сплескан широк нос. Омир не бе виждал негри, откакто беше престанал да работи телевизорът с музикалните канали — преди повече от двайсет години, но разпозна без усилия в убития човек от друга раса. Определено бе куриоз. Но какво плашещо имаше тук?

Впрочем бригадирът вече се беше овладял, странният пристъп не бе продължил и минута. Той освети плосконосото лице, измърмори нещо неразбираемо и се зае грубо да разсъблича непослушното тяло, при това Омир би си заложил главата, че чува хрущенето на счупени пръсти.

— Гаврят се… Да напомнят още веднъж, а? А това да не е човечно? Такова възмездие… — хриптеше той едва чуто.

Припознал ли се беше? Осакатяваше мъртвия, за да отмъсти за краткотрайното унижение, или разчистваше отдавнашни и много по-сериозни сметки? Старецът поглеждаше крадешком бригадира, с отвращение разсъбличайки другия труп — напълно обикновен.

Девойката не участваше в мародерството, а Хънтър не я и караше. Тя се отдалечи, приседна на релсите и скри лице в дланите си. На Омир му се стори, че плаче.

Хънтър издърпа телата извън вратата и ги натрупа на купчина. След денонощие нищо нямаше да остане от тях. През деня властта над града преминаваше към създания, пред които страховитите нощни хищници се заравяха по-надълбоко в дупките си, чакайки безропотно своя си позволен час.

Чуждата кръв не се виждаше върху черната униформа, но тя не изсъхна веднага. Притискаше се студено към корема, към гърдите, сякаш искаше да се върне в живо тяло, и причиняваше сърбеж и по кожата, и в разсъдъка. Омир се питаше толкова необходим ли е този маскарад и се утешаваше само с това, че той ще им помогне да избегнат нови жертви на „Автозаводска“. Ако сметките на Хънтър се окажеха точни, местните ще ги пуснат да минат безпрепятствено покрай станцията, вземайки ги за свои… Но ако бригадирът бъркаше? А и дали наистина се стремеше да избегне излишни убийства по пътя си?