Дмитрий Глуховски - Метро 2034

А нали бръснатият можеше да се намеси и по-рано, като просто сплаши хората на дрезината, да ги обезоръжи без нито един изстрел — Саша бе абсолютно уверена в това. Нито един от убитите не му беше достоен противник.

Защо бе постъпил така?

Станцията на нейното детство се оказа по-близо, отколкото тя предполагаше: не изминаха и десет минути, и отпред се мярнаха светлинките й. Подходите към „Автозаводска“ не се охраняваха от никого. Очевидно жителите прекалено се осланяха на затворените херметични врати. На петдесет метра до платформата бръснатият превключи двигателите на ниски обороти, нареди на Омир да застане на руля, а самият той се премести до картечницата.

Дрезината навлезе в района на станцията почти безшумно и бавно-бавно. Или времето беше застинало за Саша, за да успее тя за няколко кратки мига да види всичко и да си спомни всичко?

В онзи ден баща й я бе оставил при своя ординарец, нареждайки му да се скрият, докато нещата не се успокоят. Войникът я заведе дълбоко под станцията, в едно от служебните помещения. Но дори оттам се чу как едновременно изреваха сто гърла и ординарецът хукна обратно, за да бъде със своя командир. Саша се втурна подир него в коридора, изскочи в залата…

Те сякаш плуваха покрай перона. Саша гледаше просторните семейни палатки и превърнатите в кантори вагони, играещите на гоненица деца и разменящите клюки старци, навъсените мъже, чистещи оръжията си…

А виждаше баща си, застанал начело на тънка редица озлобени и уплашени хора, опитващи се да удържат необятна кипяща тълпа. Тя притича до баща си, притисна се към гърба му. Той смаяно се обърна, отдръпна я от себе си и зашлеви приближилия се адютант. Но вече нещо се бе случило с него. Строят, застинал с насочени напред автомати, получи команда отбой. Единственият изстрел беше в тавана — баща й започваше преговори за мирното предаване на станцията на революционерите.

Баща й вярваше, че на човек му се дават знаци. Трябва само да умееш да ги виждаш и да ги разчиташ правилно.

Не, времето се забави не само за да й позволи още веднъж да посети последните дни на детството си. Тя забеляза първа въоръжените хора, надигащи се срещу дрезината. Видя как бръснатият с неуловимо движение се озова зад картечницата, как започна да обръща към смаяните патрулни дебелото дуло.

Тя чу преди стареца съскащата заповед да спрат дрезината. И разбра — тук сега ще загинат толкова хора, че до края на живота си ще има чувството, че диша чужд въздух. Но Саша все още можеше да предотврати касапницата, да предпази от нещо невъобразимо страшно и хората от станцията, и себе си, и още един човек.

Патрулните вече вдигаха предпазителите на автоматите си, но вършеха това прекалено бавно, изоставайки с няколко хода от бръснатия.

Тя направи първото, което й хрумна.

Скочи към него и се притисна към неравния му железен гръб, прегърна го отзад и сключи ръцете си върху неподвижните, сякаш бездиханни гърди. Той потрепна като ударен от бич, забави се… Готвещите се да стрелят с автоматите си хора също се слисаха.

Старецът я разбра без думи.

Дрезината се откъсна от мястото си, изхвърляйки черни кълба дим, и станция „Автозаводска“ остана зад тях. В миналото.

До самата „Павелецка“ никой повече не промълви нито дума. Хънтър се освободи от неочакваната прегръдка, разтваряйки ръцете на девойката така, сякаш разкъсваше пречещ му да диша стоманен обръч. Преминаха на пълна скорост покрай единствения блокпост, изпратените от него куршуми се забиха в тавана над главите им. Бригадирът успя да извади пистолета си и им отговори с три безшумни припламвания. Изглежда, повали единия, останалите се хвърлиха към стените, прилепиха се към плитките вдлъбнатини на тюбингите и така оцеляха.

„Я виж ти!“ — мислеше си Омир, гледайки клюмналата девойка. Той само бе предположил, че любовната линия ще се завърже скоро след появата на девойката, ала нещата се развиваха още по-шеметно. По-бързо не само отколкото можеше да запише, но и отколкото можеше да проумее.

Когато излязоха на „Павелецка“, се изправиха.

Старецът вече бе посещавал тази станция, пренесла се тук сякаш от готическите легенди. Вместо обикновените колони, които поддържаха сводовете на всички по-нови станции в покрайнините на московското метро, „Павелецка“ се опираше на редица кръгли арки, твърде високи за обикновените хора. Както често се случва в такива легенди, „Павелецка“ беше поразена от необичайно проклятие. Точно в осем вечерта глъчката замираше и станцията се превръщаше в призрачно подобие на самата себе си. От цялото й дейно и хитреещо население на перона оставаха само неколцина смелчаци. Всички останали — заедно с деца, покъщнина, натъпкани със стока сакове, с пейките и походните легла — изчезваха.