Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Можеше и да не му стигне времето.

„Каквото и да бръщолеви момичето, когато погледнеш в празните зеници на вечността, това те кара да се размърдаш“, усмихна се старецът. После, спомняйки си повдигнатите й вежди — два бели лъча върху мрачното й изцапано лице, прехапаната й устна, разчорлените й сламеноруси коси, той се усмихна още веднъж.

На пазара на следващия ден щеше да му се наложи да намери и някои други неща, помисли си Омир, докато неусетно се унасяше в сън.

Нощта на „Павелецка“ винаги е неспокойна. Вонящите факли хвърлят отблясъци върху окадените мраморни стени, тунелите дишат неравно, застаналите в началото на ескалатора хора разговарят едва чуто. Станцията се престорва на мъртва, надявайки се, че хищните твари от повърхността няма да се полакомят за мърша.

Но понякога най-любопитните от гадините намират стигащата далеч надолу дупка, подушват я, долавят миризмата на пот, чуват биенето на сърцата, усещат струящата по вените кръв. И започват да се спускат надолу.

Омир най-накрая задряма и разтревожените гласове от другия край на перона започнаха да проникват в съзнанието му мъчно, изкривено. Но в този момент изгърмя картечница, изтръгвайки го от маранята на дрямката. Старецът скочи, опулил очи, и заопипва пода на дрезината в търсене на оръжието си.

Към оглушителното тракане на картечницата се присъединиха няколко автомата едновременно, тревогата във виковете на патрулните се смени със същински ужас. По каквото и да стреляха сега там с всичките си оръжия, не му причиняваха ни най-малка вреда. Вече не се чуваше съгласуван огън по движеща се цел, а безпорядъчната стрелба на хора, опитващи се да спасят собствената си кожа.

Автоматът се намери, но Омир изобщо не можеше да се реши да влезе в залата. Стигна му воля единствено да се противопостави на изкушението да запали двигателя и да се омете надалеч — все едно къде. Без да напуска дрезината, той изпъна шия, опитвайки се да огледа арената на битката през решетката на колоните.

Виковете и стрелбата на отбраняващите станцията патрулни бяха прекъснати от разтърсващо врещене, звучащо от неочаквано близко разстояние. Картечницата се задави, някой закрещя ужасяващо и млъкна така внезапно, сякаш са му откъснали главата. Отново се чу автоматична стрелба, но вече по-рядка, конвулсивна. Вопълът се повтори — сякаш малко по-отдалеч… И изведнъж отговориха на този вопъл — някъде съвсем близо до дрезината.

Омир преброи до десет и с треперещи ръце пусна двигателя.

„Сега спътниците ми ще се върнат и ще можем да потеглим веднага; правя го заради тях, не заради себе си…“

Дрезината завибрира, започна да пуши, нагрявайки се, и в този момент между колоните с невероятна скорост се мярна нещо… Беше размазано и изскочи извън полезрението на стареца, преди съзнанието му да успее да регистрира образа.

Омир се вкопчи в ръчката, сложи крак върху педала на газта и си пое дълбоко дъх. Ако не се появяха до десет секунди, щеше да зареже всичко и… И без сам да разбира защо прави това, пристъпи върху перона, насочил напред непотребния автомат. Просто за да се увери, че вече не може да помогне на никой от своите хора.

Подаде се иззад колоната и надникна в главната зала.

Прииска му се да закрещи, но не му достигаше въздух.

Саша винаги бе знаела, че светът не се ограничава с двете станции, на които беше живяла, но никога не си бе представяла, че извън техните предели може да е толкова прекрасно. „Коломенска“ — плоска и унила — все пак й изглеждаше уютен и познат до най-малките подробности дом. „Автозаводска“ — горделива и просторна, но студена — се беше отрекла от нея и баща й, беше ги отхвърлила и девойката не можеше да забрави това.

Отношенията й с „Павелецка“ обаче можеха да започнат на чисто и с всяка прекарана тук минута Саша копнееше да се влюби в тази станция. В нейните леки разклонени колони, в огромните, призоваващи я арки, в този благороден мрамор с фини венички, каращи стената да прилича на нечия нежна кожа… „Коломенска“ беше мизерна, „Автозаводска“ — твърде сурова, а тази станция сякаш бе строена от жена — игрива и лекомислена. „Павелецка“ не искаше да забравя за някогашната си красота дори и десетилетия по-късно.

„Хората, които живеят тук, не могат да бъдат жестоки и зли“, мислеше си Саша. Нима за нея и баща й е било достатъчно да преодолеят само една враждебна станция, за да се озоват в тази вълшебна страна? Нима е било достатъчно той да преживее само още един ден, за да избяга от каторгата и отново да стане свободен? Тя щеше да успее да придума бръснатия да ги вземе и двамата…