Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Така или иначе, този арсенал не й беше необходим тук. Само с едно убождане с поглед тя бе накарала Хънтър да промени решението си, с едно движение го опримчи с мрежа и го накара да се сдържи от извършването на убийства. Нима бе успяла да пробие бронята му? Или тя му трябваше за нещо друго? По-скоро второто беше вярно — на Омир му се струваше странно дори предположението, че бригадирът има уязвими места — не само такива, в които може да бъде ранен, но и такива, където да бъде засегнат.

На Омир изобщо не му се спеше. Макар и да бе сменил задушния черен противогаз с лек походен респиратор, пак хабеше също толкова усилия да диша, а менгемето, стиснало главата му, не отслабваше хватката си.

Той изхвърли всичките си стари вещи в тунела. Изтърка ръцете си с късче сив сапун, отми мръсотията с оцветена вода от един бидон и реши доброволно отсега нататък да носи винаги бял намордник. Какво друго можеше да направи, за да не застраши хората, намиращи се около него?

Нищо. Сега вече съвсем нищо, дори да отиде в тунелите и самият той да се превърне в куп изгнили захвърлени парцали, пак нямаше да помогне. Но сегашната близост със смъртта внезапно го върна повече от двайсет години в миналото, във времената, когато току-що беше загубил всички, които бе обичал. И това придаваше на плановете му нов, истински смисъл.

Ако зависеше от Омир, той би им издигнал истински паметник. Но определено заслужаваха поне една обикновена надгробна плоча. Родените с разлика от десетилетия, загинали в един и същи ден — жена му, децата му, родителите му.

И освен това — съучениците му и приятелите му от ученическите години, любимите киноактьори и музиканти. И просто всички онези хора, които в този ден са били на работа или на път за вкъщи, заседнали в задръстванията.

И тези, които са загинали веднага, и опиталите се да оцелеят още няколко дни в отровената, полуразрушена столица, слабо стържейки по затворените херметични врати на метрото. Тези, които за миг са се разпаднали на атоми, и онези, които са се размеквали и живи са ронели части от телата си, разядени от лъчевата болест.

Бойците от разузнаването, качили се първи на повърхността, след завръщането си не са могли да спят с дни. Омир беше срещал неколцина от тях около огнищата на незаселените станции, използвани от керваните за почивка. Гледаше в очите им и виждаше там запечаталите се навеки улици, подобни на застинали реки, набъбнали от мъртва риба. Хиляди мъртви коли с мъртви пътници задръстваха булевардите и шосетата, водещи вън от Москва. Труповете бяха навсякъде. Докато в града не дойдоха новите му стопани, нямаше кой да ги разчиства.

Разузнавачите гледаха да щадят себе си и се стараеха да заобикалят отдалеч училища и детски градини. Но за да изгубят разсъдъка си, беше достатъчно случайно да уловят през някое прашно стъкло нечий застинал поглед от задната седалка на семеен автомобил.

Милиарди животи се бяха прекъснали едновременно. Милиарди мисли останаха неизказани, милиарди мечти — невъплътени, милиарди обиди — непростени. По-малкият син на Николай го бе помолил да му купи голям комплект цветни флумастери, дъщеря му се страхуваше да ходи на фигурно пързаляне, жена му, преди да заспи, му описваше как двамата ще ходят на почивка на море.

Когато той осъзна, че тези дребни желания и страсти са били последните за най-близките му хора, те изведнъж станаха необикновено важни за него.

Омир искаше да изсече епитафия за всеки от тях. Или ако не успееше персонално — поне общо човечеството заслужаваше една епитафия на гигантската си братска могила. И сега, когато на самия него не му беше останало нищо, му се струваше, че ще успее да подбере правилните думи за тази епитафия.

Той още не знаеше в какъв ред ще я напише, с какво ще я закрепи, как ще я украси, но вече чувстваше, че ще се намери място и за всяка неуспокоена душа, и за всяко от чувствата, и за всяка частица от знанията, които бе събирал толкова грижливо, и за него самия. Сюжетът беше подходящ точно за тази цел.

Когато на повърхността се съмнеше, а долу се наредяха сергиите на търговците, той непременно щеше да мине покрай тях и да намери чиста тетрадка и химикалка. И трябваше да побърза: ако не нанесеше на хартия контурите на бъдещия роман, мяркащ се като мираж в далечината пред него, той можеше да се разтопи и на Омир щеше да му се наложи да стои кой знае колко още на върха на сипкава дюна, гледайки в далечината, надявайки се, че от ситния пясък и нажежения въздух отново ще започне да се изгражда кулата му от слонова кост…